— Баптист, искам да поспя, затова никой да не ме буди до довечера.
— Добре, господин графе. Не желаете ли да прочетете телеграмата, която пристигна снощи?
— Телеграма ли?
Студени тръпки преминаха по тялото на Естерхази. Той си спомни за майка си. С треперещи ръце отвори телеграмата.
— Това и предполагах! — изхлипа той. — Тя е мъртва!
Телеграмата беше от Андора и гласеше: „Майка ти бе причестена и умря тази сутрин в девет часа и десет минути. В матрака на леглото й намерих шестдесет хиляди франка, които сега стават ваша собственост. Взех парите на съхранение. При това тя ми даде едно писмо, в което ви поверява една тайна. Елате да вземете парите и документите, защото у мене не е сигурно.
Абат Силван“
— Спасен съм!.— извика Естерхази. — Избавен съм! Той скочи. Споходиха го нови сили. Майка му не беше обедняла, както си мислеше. Тя беше спасила от разсипаното му бащино състояние шестдесет хиляди за него. Тези пари бяха достатъчни поне за да се отърве от ужасния Дюбоа и демоничния Дулсети.
Ала сред тази радост му мина през ума, че не ще може да види единственото същество, което обичаше на света.
— Вчера в девет часа и десет минути тя е предала Богу дух — прошепна той. — Следователно нейният дух ме поздрави. Шумът от комина, когато бях сам в стаята, ужасният страх, който ме бе обхванал, да, това бе близостта с нейния дух.
Черният майор успя да се окопити от лошото настроение. Сега вече трябваше да действа. Евреинът и Дюбоа му дадоха три дни срок, а половината от тях той изгуби за безплодното пътуване до Брюксел. Естерхази позвъни. Слугата влезе и запита господаря какво желае.
— Ще отида в съседния ресторант да се нахраня — каза той на Баптист, — а ти ми приготви куфара, защото ще отпътувам за два дни.
— Ще пътувате пак, господин графе? Естерхази заповяда на слугата да мълчи.
— Ще замина. — каза той грубо. И после отиде да се подкрепи.
3.
В Пиренейските планини вече бе паднал сняг. По тия места зимата идва по-рано, отколкото във Франция. И малкият градец Андора беше покрит с бяла покривка. Цялата околност приличаше на безутешна ледена пустиня. Навред цареше глуха тишина. Нарушаваше я само тракът на враните и свраките.
Градецът Андора е разположен в полите на планината Маладета, на границата между Франция и Испания. Планината стърчи над него като великан със снежнобяла грива и му придава мрачен изглед.
Беше нощ. Почтените андорски граждани бяха заключили вратите на къщите си и седяха край топлите огнища. Те знаят защо правят това. Градецът им е прочут, ала не с красотата си, а с множеството контрабандисти, разбойници и крадци, които намират убежище в него.
И през 1895 градецът Андора беше заплашен от някой си Диего Гомец. Този мъж преди беше контрабандист, но от няколко години се беше издигнал по обществената стълба и се бе провъзгласил за началник на една добре организирана разбойническа шайка — бе станал началство на „планинските социалисти“, които всяваха страх у мирните андорски граждани и пътниците.
Диего Гомес, както разправяха хората,,бил ужасен кръвопиец и безподобен разбойник и убиец. Този звяр с човешко лице беше жесток и алчен и не приличаше на онези разбойнически главатари, които твърдят, че ограбват само богатите и помагат на бедните. Дори и в самия град Андора, макар и да се пазеше от един взвод испанска конница, се бояха от него. Малцина бяха тези, които не беше ограбвал и мъчил. Той не щадеше нито богати, нито бедни, нито старци, нито жени. Ограбваше и изтезаваше всички, които попаднеха в ръцете му.
За дон Гомес си мислеше с натежало сърце тази нощ един мъж, който дори в полунощ стоеше на писалищната маса и подпираше побелялата си глава.
Този човек беше абат Силван, свещеникът на община Андора, седемдесетгодишен старец, но още държелив и здрав. Наистина косата му беше бяла като сняг, ала чертите на лицето му показваха енергия и смелост, а движенията му — пъргавина.
Андорският свещеник въздъхна дълбоко. Блуждаещият му поглед показваше душевно безпокойство и грижа. На писалището пред него се намираше жалка желязна касичка, чийто капак беше отворен и французинът гледаше неспокойно ценните френски книжа. До касичката имаше писмо с пет печата; надписано от женска ръка. То имаше следното съдържание:
„След смъртта ми да се предаде на моя син граф Естерхази, майор от генералния щаб в Париж, и след прочитането да се унищожи веднага.“
Тези два предмета бяха причината за безпокойството на стария свещеник.