— Трябва да взема някакво решение — каза си абат Силван и стана от стола. — Не бива да оставям наследството на графинята в дома си. Нямам сигурно място, където бих могъл да го скрия. В нашия град има много лоши хора и те ще се опитат да откраднат повереното ми съкровище. Косите ми настръхват, като си помисля за това. Заклех се пред покойната графиня, че ще предам парите и писмото на сина й лично. Телеграфирах му и го помолих да дойде веднага, обаче досега нямам никакъв отговор. Навярно като военен не може да напусне веднага службата си. А пък докато дойде, може да минат още няколко дни. Какво да правя тогава с наследството му? Внуши ми, Боже, някоя добра идея. Не мога да държа дотогава у дома си шестдесет хиляди франка. Трябва да ги скрия на сигурно място, където лошите хора не биха могли да ги намерят.
Свещеникът се отправи към прозореца, вдигна пердето и погледна навън.
Ужасна картина се откри пред очите му. До самата му къща се простираха андорските гробища. Тъмни надгробни камъни и черни кръстове, осветени от бледите лъчи на луната, стърчаха над гробовете, покрити със снежен саван.
При тази тъжна картина на вечен покой, в главата на абат Силван се роди превъзходна мисъл.
— Няма ли да бъде по-добре, ако поверя съкровището на мъртвата, докато синът й дойде да го вземе?
Кой можеше да помисли, че в гроба на графинята се намират шестдесет хиляди франка — никой, тъй като погребението й бе минало съвсем скромно и без никакви церемонии.
Погребението на майката на Естерхази бе наистина много скромно и печално — никакъв приятел, нито роднина, даже родният й син не я придружаваше до вечното й жилище; никой не скърбеше, никой не плачеше за нещастната жена.
— Тъй трябва да стане — каза си абат Силван и се отдръпна от прозореца. — Гробът на графинята още не е затрупан. Това е добре. Ще заровя касичката с парите и писмото върху ковчега на мъртвата.
Изведнъж чертите на лицето му приеха строг вид, а устните му трепнаха болезнено.
— Душата на покаяната се намира сега пред Божия съд — пошепна старецът. — Нещастната е прегрешила много и ще трябва да отговаря за това. Тя е посяла ужасна омраза в сърцата на две семейства. С тази омраза умря нейният съпруг граф Естерхази, като я предаде и на сина си. Тази жена е много грешна и затова трябваше цял живот да страда и да тегли. В това писмо — свещеникът сложи треперещата си ръка на плика — тя признава пред мен и сина си в последната си изповед, че омразата на Естерхази срещу Драйфусовци е неоснователна и че безбожно е излъгала мъжа си. Да й прости небесният съдия и да я прибере в своето царство. Амин! Ала сега аз трябва да изпълня дълга си.
Като каза това, белобрадият старец се обърна към желязната касетка, провери още веднъж ценните книжа, образуващи капитала от шестдесет хиляди, захлупи капака и го заключи с ключа, който сложи в джоба на черното си палто. После сложи на побелялата си глава черна шапка и обви пет-шест пъти шала около врата си.
Запазен донякъде от студа, абат Силван отиде с касетката най-напред в готварницата. После стъпи тихо на стълбата, която водеше от готварницата в една малка стая. Там спеше икономката на свещеника.
Старецът ясно чу хъркането на жената, която спеше блажен сън, и кимна доволно с глава.
— Не, тя не трябва да узнае къде ще бъдат скрити парите до пристигането на истинския наследник.
Старата жена беше много добра и цели четиридесет години бе делила скръбта и радостта си със свещеника, но обичаше много да приказва.
— Тя няма да ме чуе — бъбреше абат Силван. — Никой освен мене няма да знае тайната.
Той запали едно фенерче и излезе през вратата на готварницата, водеща към градината.
Времето беше бурно и студено. Силен вятър вееше откъм планината и дърветата в градината се огъваха и пращяха под напора му. Беше тъмно и вятърът почти загасяше фенера, но въпреки това свещеникът вървеше напред. В старото му тяло биеше мъжко сърце.
Колко млади мъже биха взели решение точно в полунощ — времето на духовете — да отидат на гробищата и да изровят полузасипан гроб! Ала абат Силван, поради душевната си чистота и набожността, която пазеше в сърцето си, не вярваше в призраци. Без да му мигне окото, той вървеше между надгробните плочи и скоро се намери пред гроба на майката на Естерхази.
Както си и мислеше, до него още стоеше лопатата на гробаря. Свещеникът сложи фенерчето и касата до близката височинка, взе лопатата и започна да рие замръзналата пръст. Копаейки, той чу глух звук. Беше ударил върху простия дървен сандък. Старецът спря веднага работа, захвърли лопатата и донесе касата и фенера.