— Бедна покойнице, не се страхувай — пошепна той с кротък глас, като погледна ковчега, — не дойдох да наруша покоя ти, а да скрия твоето свято завещание от хорската лакомия — затова открих гроба ти. Приеми още веднъж наследството, което принадлежи на сина ти. Ти най-добре ще го съхраняваш, докато синът ти дойде на гроба и го вземе.
После старецът спусна касата в разровения гроб. Глух шум се разнесе, когато тежката желязна каса падна върху ковчега и свещеникът без да иска потрепера в този миг, сякаш бе нарушил покоя на мъртвата. Той бързо закопа изровеното трапче и скоро гробът на графиня Естерхази бе покрит със сняг както по-рано.
Абат Силван махна шапчицата си и пошепна една молитва. После взе фенерчето и се запъти бързо към къщата си. Старецът стигна благополучно до нея и влезе в кабинета си. Там зад пъстрите завеси се намираше леглото му.
Олекна му като си помисли, че е скрил съкровището на сигурно място. Той коленичи, прочете молитвата си, угаси лампата и си легна. Скоро след това заспа сладък сън и по лицето му отново се виждаше онази доброта, която му бе присъща в будно състояние.
Снегът падаше тихо по усамотената къща, глуха тишина бе заляла всичко, а тъмната нощ скриваше околността и гроба, в който почиваше майката на Естерхази.
По пътя, водещ от планините към Андора, вървяха шестима души, от които не можеше да се очаква нищо добро. Те бяха облечени в черни наметки, имаха широки шапки и високи обувки за сняг. По брадясалите им лица имаше белези, а когато разгънеха наметките си, се виждаха револвери и ножове, затъкнати на поясите им. В подутите си ръце носеха овчарски геги, а на раменете си — двуцевни пушки. Мъжете бяха стигнали на стотина крачки от дома на свещеника, когато единият от тях се спря. Явно беше, че е предводителят им, защото облеклото му беше по-чисто и около шапката си имаше сърмена наплитка. Чертите на обраслото му с черна брада лице показваха злоба и жестокост.
— Ей, Пиетро, имам нещо да ти казвам — прошепна той на един от другарите си.
— Какво желаеш, капитане? — отговори повиканият.
— Още един път ми кажи — рече чернобрадият мъж, облягайки се на гегата си, — уверен ли си, че в дома на кюрето ще намерим шестдесет хиляди франка, оставени от графиня Естерхази? По дяволите, никак не желая идването ми в Андора да е напусто, защото испанските кавалеристи търсят Диего Гомес като скъпоценност, и го преследват.
Пиетро, който беше още млад, сложи ръце на гърдите си и каза:
— Капитане, заклевам се в Свети Христофор, че ти казах самата истина. Когато ти ме изпрати преоблечен като козар в Андора, за да узная дали се очакват някакви пощенски пратки от Франция, в телеграфо-пощенската станция видях абат Силван, когато говореше с чиновника. Приближих се до него, целунах му ръка и го помолих за благословия. В това време зърнах телеграмата, която щеше да изпраща в Париж. Кълна ви се в Светата Дева, капитане, че много се зарадвах, задето баща ми(с бой ме е научил да чета и пиша.)
— По-накратко, Пиетро — пресече го Диего Гомес ядно, — прочете ли телеграмата?
— Да, прочетох я и разбрах от нея, че старата графиня, за която мислех, че няма пукната пара, оставила шестдесет хиляди франка. Тези пари са на съхранение у свещеника докато ги подири синът на графинята.
— Дявол го взел, той не ще ги намери — изсмя се Диего Гомес подигравателно. — Напред, другари, ще заставим свещеника да ни каже къде са парите, ала преди това ще трябва да отслужим литургия — по хайдушки начин.
Разбойниците тихо се движеха напред. Скоро стигнаха до къщата, без да им попречи нищо. Набожният свещеник нямаше куче, за да го пази вечер, макар че приятелите му го съветваха да си вземе.
— Нашите хора не вярват, че един беден свещеник може да има и земни съкровища — казваше той на най-добрите си приятели, — и ако Бог е пожелал моята кръв да бъде пролята от разбойник, тогава и кучешкият лай не ще ме спаси.
— Свещеникът спи като човек, който няма какво да загуби — избъбра Диего Гомес. — Веднага ще разберем, дали е тука.
Пиетро заобиколи къщата, за да узнае откъде най-лесно може да се влезе. Върна се и съобщи, че вратата на готварницата не е заключена. И действително, във вълнението си старецът беше забравил да я заключи.
Крадците влязоха в готварницата. Те запалиха фенера и отидоха в голямата стая, която служеше за трапезария. После погледнаха през отворената врата в спалнята на свещеника. Старата му икономка се показа на вратата, която водеше към готварницата. Тя бе чула нощните посетители.
Макар че никога не беше виждала Диего Гомес или някой от неговите сподвижници, възрастната жена веднага разбра, че пред нея стои страшният разбойник.