— Света Богородице, запази ни — изхлипа тя изплашена, — разбойници са ни нападнали.
Това бяха последните думи на нещастницата. Дон Гомес се нахвърли като лъв върху жертвата си. Ножът му светна и се заби в гърдите на клетата старица. Ударена право в сърцето, тя падна, без да проговори.
— Тя ни стори услуга, защото вместо нас събуди свещеника — каза един от разбойниците на капитана, — ето го и стария ментарджия.
Абат Силван се появи на прага на стаята си. Той бе в бяла риза, която стигаше до коленете му. Белите влакна на косата му висяха и му придаваха вид на светец, впечатление, което се усилваше и от слабата светлина на свещта в ръката му.
Викът на старата му икономка го бе събудил и той изплашен бе скочил от леглото. Ала старецът закъсня да попречи на убийството на старата си другарка, а дойде много рано, за да избегне страшната картина.
Свещеникът повдигна ръка ужасен.
— Клети заблудени хора, какво сте сторили? Убихте едно невинно божие създание и никога не ще можете да се измиете от този грях, а когато някога отидете пред Божия съд, тогава и Всемилостивият не ще има милост към вас.
Думите на свещеника не останаха без отзвук. Те силно подействаха на разбойниците. Само Диего Гомес не се трогна.
— Попе, това не е църква, за да проповядваш — изкрещя той и хвана стареца за гърдите, — насреща си имаш не калугери, а разбойници. Е, чувал ли си някога името Диего Гомес?
Абат Силван изтърпя пронизващия поглед на разбойника.
— Диего Гомес съм чувал вече много пъти — отговори той с глас, който ставаше все по-твърд — и когато съм го чувал, съм молил Бога да има милост към този разбойник.
— Куче такова, ти си се осмелил да се месиш в моите работи — изкрещя Гомес, — ето ти тогава благодарността ми!
И толкова силно удари набожния старец с юмрук, че той припадна.
После Диего Гомес се обърна към своите хора, които сърдито гледаха капитана си.
— Какво стоите и гледате? — извика им той гневно. — Претърсете къщата, счупете всеки заключен шкаф. — Тук има шестдесет хиляди, които трябва да се намерят, ако ще и да разпорим търбуха на попа, за да ги извадим оттам.
Абат Силван се сепна като чу тези думи. Той остана поразен, че разбойникът знае за наследството на Естерхази. После на устата му се яви ведра усмивка. Знаеше, че търсените шестдесет хиляди са добре скрити и не ще попаднат в ръцете на разбойника.
Пиетро и другите крадци претърсиха къщата. Те изпълниха точно заповедта на капитана си и цялата покъщнина на свещеника бе изпотрошена и изпокъсана. Дори и книгите, които абат Силван обичаше най-много от всичко, не бяха пощадени. Пред очите му бяха раздрани свещеническите одежди, които гой с толкова усърдие си бе набавил.
Белокосият старец въздъхна, гледайки всичко това.
След половин час, през който Диего Гомес стоеше на стола на свещеника и късаше на дребни късчета няколко икони, подчинените му се върнаха и Пиетро му съобщи, че въпреки най-щателното претърсване, не са могли да открият нищо.
Диего Гомес равнодушно поклати глава.
— Тъй си и мислех — каза той спокойно. — Свещеникът е много опитен и ги е скрил на такова място, че да не могат да бъдат намерени. Така че сам трябва да ни каже, къде ги е скрил. Доведете белобрадия подлец.
Пиетро се приближи до свещеника, за да го вдигне, ала той беше вече станал. Все така без чужда помощ отиде до главатаря на разбойниците.
— Какво искаш от мене, Диего Гомес? — го попита.
Разбойникът показа трупа на убитата жена, плувнал в локва кръв пред прага на готварницата. — Виждаш ли тази тука?
— Виждам жертвата на кръвнишкото ти дело и сякаш слушам думите на покойницата, която те обвинява пред Бога.
— Мълчи, и тебе ще те сполети същата участ. Само едно може да те избави.
— Само Бог може да ме спаси, ако желае. При това от смъртта не се боя и с нея не можеш да ме уплашиш.
— Няма да те убия — изрече бързо Диего Гомес, — ако ни дадеш шестдесетте хиляди, които си получил от графиня Естерхази.
— Не съм ги получавал за себе си, а за другиго. Затова ще стана крадец, ако позволя да минат във вашите ръце.
Главатарят с усилие запази спокойствие, челото му се сбръчка от гняв.
— Добре — процеди той, — няма нужда да ни даваш парите, кажи ни само къде си ги скрил. А пък ако като свещеник не можеш да ни го кажеш, вземи тебешир и напиши на вратата къде е съкровището. Тогава ще можеш и съвестта си да успокоиш, и другите да увериш, че не си ни казал нищо.
Ала абат Силван се възмути.
. — Аз съм свещеник и никога не можеш да ме заставиш да стана твое оръдие. Коварно човече, още веднъж ти казвам: няма да издам къде се намира наследството на Естерхази, макар и да го зная. Ако искаш, убий ме!