— За голямо съжаление, госпожо, трябва да потвърдя верността на предположението ви — казах след кратко колебание. — Видях как граф Валкюр падна до мен — един куршум прониза сърцето му.
Младата жена закри лице с кърпичката си, но когато я махна, не видях никакви следи от сълзи.
Изминаха още шест месеца, докато оздравях съвсем. Макар че през тези месеци понесох големи страдания; те остават едни от най-красивите в живота ми. Наглеждаше ме най-хубавата и добра жена и задоволяваше и най-малките ми прищявки. Другари, няма защо да ви лъжа, влюбих се в тази хубава вдовица с тъмно-руси коси и красиви очи. Обичах я с цялата жар на сърцето си, което за пръв път изпитваше това божествено чувство, и по погледа й разбрах, че и тя не е равнодушна към мен, макар че не разменихме и дума, която можеше да издаде чувствата на другия. Вие ще си помислите, че Мелания беше лекомислена жена. Би ли могла да забрави скоро своя мъж, който падна в сражението, ако не е била лекомислена жена!
Бракът на граф Валкюр с младата му съпруга, който не продължил повече от година, не бил щастлив. Мелания била дъщеря на кубински плантатор. От постоянните войни на този прекрасен остров, наричан бисерът на Антилите, нейният баща бил съвсем опропастен. Точно когато кредиторите му искали да продадат малкото му имущество, се появил граф Валкюр.
Графът, разболял се в Париж, бил дошъл в Куба, за да се лекува от чудесния климат. Той видял Мелания и научил в какво положение е нейният баща. За да я спечели, Валкюр го спасил от разоряване. Стара история! Графът платил дълговете на плантатора при условие че Мелания, тридесет години по-млада от него, ще му стане жена. Това било блестяща партия, но сърцето на младата жена се късало, защото тя не обичала графа. Жертвала се заради баща си.
Осем дни след венчаването, което станало в Хавана, жертвата се оказала излишна. Плантаторът починал. Графът заедно с младата си жена, се завърнал в Париж и Мелания взела от отечеството си само един спомен — слугиня кубинка, на име Бабет. Тя и имаше пълно доверие, за което по-късно получи в отговор черна неблагодарност.
Макар че граф Валкюр имал в Париж Прекрасен дворец, предпочитал да затвори жена си в замък, намиращ се в гората около Седан, поради безграничната си ревност. Това било и основната причина, поради която не живеел добре с жена си. Младата жена не само не обичала графа, но и твърде скоро го намразила. След това се разрази сражението при Седан, в което съпругът й загина.
Мелания остана на двадесет години — млада, много богата, вдовица. Когато отвориха завещанието на мрачния граф, намериха записка, която показваше себелюбието на този човек. Наистина, Мелания остана наследница на грамадните му имущества, но можеше да разполага само с лихвите им, които, ако се ожени за друг, губи.
— Всичко това — каза Легуве — ми разказа младата графиня една вечер, когато бяхме в градината на замъка.
— Приятелю, вие виждате — завърши тя, — че човек трябва да ме обича само заради самата мен, защото когато подам ръка другиму, аз ще бъда бедна като просякиня.
Повече не можах да се въздържам, хвърлих се в краката на Мелания, целунах белите й ръце и прошепнах:
„Ти ще обогатиш онзи мъж, който ще те назове своя, макар че си бедна.“
Тя ме вдигна и аз я прегърнах.
За мен започнаха сладки часове. Съвсем забравих, че зад вратата на замъка има и друг свят, че имам и други задължения. Смятаха ме за съвсем загубен — нека ме смятат! Знаех, че живеех и живея като щастливия Танхойзер в планините на Венера.
Мелания горещо ме обичаше, тя жертваше за мен всичко, което жена може да жертва за мъж. За да не разбере никой за нашите отношения, тя уволни всички слуги, освен Бабет и един стар кастелан, който й беше наистина верен. Ако беше ме послушала, трябваше да уволни най-напред Бабет. Тя беше красива, но ленива и лекомислена и никак не ми харесваше.
За съжаление обаче, тя изпитваше към мене съвсем други чувства. По очите й четях, че аз я интересувах и един ден, когато се разхождах из градината, а Мелания спеше, тя неочаквано ме прегърна, целуваше ме и се кълнеше, че ме обича. Аз отблъснах развълнуваната жена, но не казах на господарката й за случката, защото точно сега имаше нужда от спокойствие.
Една нощ из замъка се разнесе плач — плодът на нашата любов беше момиченце. Нарекохме го Долора. Колкото и невероятно да ви се вижда, ние решихме да направим за детето всички жертви и да се венчаем. Долора трябваше да стане наследница на граф Валкюр.