Легуве толкова се бе разчувствал, че спря разказа си за няколко минути. Той закри лицето си с ръце и приятелите му видяха, че сълзи текат между пръстите му. Кроткият и честен Легуве плачеше като дете.
Черни облаци бяха забулили небето и морето шумеше. Над повърхността на водата летяха птици и търсеха храна.
— Мелания и аз — продължи Легуве — непрестанно разменяхме писма помежду си, като се пазехме да не попаднат в ръцете на страничен човек. Аз наричах Мелания в писмата си „моя съпруга“, тъй като тя действително беше такава пред Бога. Дълбока скръб се четеше във всеки ред на писмата й. Тя живееше при един мъж, който не можеше да я разбере и се държеше с нея зле.
А моят брак беше една верига от страдания. Едва сега бях разбрал истинския характер на тази жена. След като постигна целта си, госпожа Легуве стана много мързелива, нищо не правеше, само харчеше пари и непрестанно искаше все нови тоалети. Но небето ми бе подарило утеха. Моето дете, Долора, порасна и стана хубаво момиче, тя беше моята радост.
Един ден, когато беше вече на седемнадесет години, получих писмо, което трябваше коренно да измени моя живот. Мелания ми пишеше, че станала вдовица. Граф Валкюр, играейки на карти, получил удар и починал. Това беше радостна вест, обаче след нея следваше и тъжна. Тя пишеше в писмото си, че е болна. Двойственият й живот разрушил нейното здраве и лекарят й бил признал, че ще живее само няколко месеца. Веднага да съм тръгнел, за да заведа Долора при нея, тъй като искала още веднъж да види детето си.
Аз продадох къщата си, парите от нея сложих в един кожен пояс около кръста си, купих три билета за парахода, който скоро щеше да отпътува, и броях часовете до нашето тръгване. Два дни преди тръгването ни Долора се разболя. Лекарят каза, че момичето не е тежко болно, прихванало е скарлатина, но заради нея не можехме да заминем. Купувачът на къщата ми, за щастие, позволи на дъщеря ми и на госпожа Легуве да останат в нея, докато оздравее Долора. Аз им оставих достатъчно пари, поръчах им веднага щом могат, да ме последват и заминах за Франция с тъжно сърце. Не бих отложил пътуването си за нищо на света, понеже едно предчувствие ми казваше, че трябва да бързам, ако искам да намеря Мелания жива. Това предчувствие не ме беше измамило. Когато дойдох в замъка в Седан, моята любима лежеше на смъртно легло. Тя ме позна и обви нежните си ръце около главата ми, а аз плачейки се наведох над нея.
— Занеси на нашето дете моята благословия — пошепна тя. — До последния си час обичах и двама ви. Погрижила съм се за бъдещето на Долора. Тя ще бъде много богата, ще наследи целия имот на граф Валкюр, а ти ще бъдеш негов управител. Завещанието, в което признавам Долора за мое дете, се намира при нотариуса Пиер Натузиус. Може би роднините и братята на графа ще искат да го оспорят, но това е невъзможно, тъй като само аз имам право да се разпореждам с него.
Говорът беше изтощил болната. Тя падна безсилна на възглавницата. Мелания отвори още веднъж очи, промълви моето име и името на Долора и умря в ръцете ми.
Според желанието й не я погребаха в семейната гробница на фамилията Валкюр, а в парка, там, където някога се обяснихме в любов.
След като я погребах и пролях горещи сълзи на гроба й, реших да се боря за правото на детето си. Отправих се при нотариуса Пиер Натузиус в Париж, един от най-вещите адвокати.
— Познавам го — каза капитан Драйфус. — Още от пръв поглед, признавам, този човек не ми се понрави. Прилича на мошеник.
— Да, той е мошеник — изрече Легуве с разтреперан от вълнение глас. — Не си се излъгал, капитане, той е виновникът, за да съм заточен на Дяволския остров. На основание на оставеното завещание на графиня Валкюр отидох при него, за да уредя наследството на Долора. Обаче подлецът ме изгледа надменно и рече:
— За какво завещание ми говорите? Такова не съществува.
— Какво, вие искате да превърнете една умираща жена в лъжец! — му казах разтревожено. — Щом отричате съществуването на такова завещание, значи сте го укрили, тъй като роднините на граф Валкюр навярно са ви платили за това!
Натузиус ме потупа по рамото:
— Вие сте луд, човече — изрече той хладнокръвно, — и ако се съдите с нас, ще ви тикна в лудница или в затвора.
Разбрах всичко и си отидох. Явно това беше заговор против мен и против моята дъщеря. Обаче вярвах, че ще мога да осуетя плановете им, като докажа, че Долора е действително дъщеря на Мелания, въпреки че можеха да отхвърлят свидетелството на съпругата ми, а старият, мълчалив слуга беше отдавна умрял. Но аз имах още ония писма, които Мелания ми писа преди шестнадесет години и които, за щастие, бях взел със себе си.