— Неверни ми мъжо — каза тя с дрезгав глас и бледо лице, — тук лежи една от твоите жертви, желаеш ли да умре и другата?
— Клаудина, кълна ти се, обещавам ти…
Тя не му позволи да довърши фразата си, а впи светналите си очи в неговите.
— Капитан Алфред Драйфус, говори ти жената, която те е обичала силно и безгранично, и която още те обича. Ела с мене, нека погребем нашето дете и да заминем оттук, от този град. Да отидем далече, в друга страна — ако искаш и в най-затънтения край, само ела с мене. Остави името си и богатството си на жена си. Бъди мой и ела с мен!
Никога дотогава Клаудина не му се бе виждала тъй красива, тъй прекрасна, както в тази минута. Очите й издаваха нетърпеливо желание. Красивите й форми се очертаваха. Хубавата жена облегна чудната си къдрава глава на рамото му и горещият й дъх го замая.
Капитанът със сила се освободи от красивата изкусителка.
— Прощавай завинаги — каза той. — Жена ми и детето ми ме очакват, тяхната любов е най-скъпият ми дар. Засега вземи тази кесия, а утре брат ми Матийо ще дойде при теб и ще ти отговори за бъдещето ти. А мен не ще ме видиш вече никога.
Капитанът избяга от стаята, сякаш някой го гонеше. Но не беше прескочил още прага на вратата, когато кесията с парите се търколи пред краката му.
Глух стон се изтръгна от гърлото на нещастната жена, а след него се дочу:
— Капитан Драйфус, твоята присъда е подписана.
Грехът, който стори над мене и детето ми, ще се върне десетократно и над тебе, над жена ти, над детето ти и над цялото ти семейство. Името Драйфус ще се презира от цяла Франция. Твоето щастие и богатство ще изчезнат, а ти ще пъшкаш през целия си живот в тежки окови. Пред мъртвото тяло на детето ни се заклевам, че по най-страшен начин ще си отмъстя. С едната си ръка затварям изстиналите очи на детето ти, а другата вдигам към небето и те проклинам:,нека нещастие, позор и срам те преследват — тебе и целия ти род!
Младият офицер остана на прага, скован от ужас. Очите му се впиха в страшната жена, която стоеше до мъртвото тяло на детето, трепереща и с вдигнати ръце. Тялото му се разтърси, косата му настръхна, студена пот обля челото му. Той насила се отвърна от злокобното зрелище и се впусна в бяг през коридора към улицата. Зад него се чу демонски смях и после всичко затихна.
Като остана сама, Клаудина отиде към единия ъгъл на стаята. Коленичи и вдигна с разтреперани ръце една четвъртита дъска на пода. В дупката се намираше пакетче, свързано с червена връв, пълно с писма.
Жената се смееше като луда и непрестанно клатеше черните си къдри, а пръстите й конвулсивно обръщаха писмата. Изведнъж тя издаде дрезгав писък. Дали този вик бе знак на радост, на омраза или на отмъщението й? Сърцето на обидената жена е неизмеримо като океан. Тя държеше записка в ръката си. На записката се виждаха само няколко реда, написани с мъжки почерк. Обезумялата жена държеше здраво късчето хартия и го гледаше с горещите си очи с такова възхищение, като че ли беше някаква скъпоценност.
— Лукавото писмо — каза тихо, — това, което написа някога на шега, ще стане за него сега страшна примка. Щом прибавя още няколко думи, цялото съдържание ще се измени и ще се изтълкува зле. Ти ми обещаваш злато! Тази преписка ще ми послужи за това, което ми е най-ценно на света — отмъщението, а и за злато в изобилие!
Клаудина стана, обърна се и видя майка Казот.
Старата се подсмихваше тайно и потриваше ръце.
— Човекът е тук — каза тя на Клаудина. — Чака те от два часа в моята стая. Надявам се, че днес не е дошъл напразно.
На устните на Клаудина изникна усмивка, гърдите й се повдигнаха високо и тя въздъхна дълбоко.
— Не и днес — каза тя с хриплив глас. — Ти си права, жено, днес човекът не трябва да си отиде с празни ръце, той трябва да получи желаното.
— Следвай ме тогава! Ти знаеш, че непознатият не желае да си покаже лицето и трябва да говориш с него на тъмно.
— Все едно ми е, където и да е, Казот, отведи ме. Хазайката намигна лукаво и с Клаудина напуснаха стаята, където лежеше мъртвото дете и заслизаха по стълбите.
Казот отвори една врата, която Клаудина не бе виждала дотогава, и влезе в един мрачен коридор. Там бе толкова тъмно, че младата жена не можеше да види ръката дори пред очите си. Но старата я повлече със себе си, вдигна една завеса на края на коридора и се намериха в малко кътче, където прозорците бяха толкова затулени, че светлина не може да проникне.