— Много съм щастлив — каза Емил фон Пикардин и стана, за да изпълни любезната покана.
Когато Павловна излезе, придружена от барона и Ева, Естерхази разбра, че богатото и красиво момиче предпочита френския аристократ пред него. Той искаше да използва уединението за разговор с княза. Бащата бе по-важен за него, отколкото дъщерята.
— Искате ли да поиграем, господин графе — каза Мирович, за да промени неразположението на гостенина, което личеше по лицето му. Известни му бяха тънкостите на комарджийството и затова не се страхуваше, че ще загуби.
Черният майор се съгласи, Франк донесе картите, погледна неодобрително княза и излезе.
Играеха на „Къде е попът“. Князът държеше банката. Обаче бе намерил майстора си с Естерхази, който го гледаше непрестанно в ръцете и затова не посмя да направи и най-малък опит, за да помогне на щастието си. По-точно казано, за да намали нещастието си, тъй като Мирович губеше безспирно и то големи суми.
Той трябваше да употреби всичките си душевни сили, за да не издаде вълнението си, обаче лицето му бе бледо и гласът му дрезгав.
От музикалната стая се чуваха минорните тонове на народните руски песни. Изведнъж музиката утихна.
Само три свещи осветяваха стаята, украсена с картини и бюстове, където беше голямото концертно пиано. Слабата светлина осветяваше две млади фигури, които се бяха прегърнали нежно. Това бяха младият барон и младата княгиня.
Бяха сами. Ева се бе оттеглила в стаята си. Тя знаеше, че те се обичат, за което много се радваше, защото искаше по какъвто и да е начин да избави жертвата от ръцете на черния майор. Не биваше Естерхази да откъсне тази розова пъпка.
— Павловна, обичам те повече от живота си, който за мен е загубен, ако не мога да те нарека моя — шепнеше й Емил. — Кажи ми, скъпа моя, дали твоето сърце ми принадлежи?
Павловна облегна главата си на гърдите му и повтори тихо кроткия стих, който преди малко бе изпяла на пианото: „Не ме питай, о, Мазена, дали те любя от сърце, по-добре ме питай где розата цъфти без слънце. Както степите жадуват за дъжд, тъй и моите устни горят за първата ти целувка.“
Младият барон наведе къдравата си глава и целуна Павловна с гореща и искрена любов.
Мирович и Естерхази бяха свършили играта. Князът остави картите си с разтреперани ръце. Черният майор прегледа листа, където бяха отбелязани печалбите и загубите и го даде на княза.
— Длъжен съм ви хиляда франка — каза Мирович с хриплив глас. — Тъкмо хиляда — ето ги!
Той сгъна фалшивата банкнота и я тури небрежно в кесията си. После Естерхази се огледа из стаята и като се увери, че бяха сами с княза, каза:
— Княз Мирович, аз обичам вашата дъщеря Павловна и съм напълно уверен, че ще я направя щастлива. Желаете ли да поверите съдбата на дъщеря си в моите ръце?
— Граф Естерхази, бъдете мой добър зет — беше отговорът — и щом Павловна ви обича, аз на драго сърце ще ви благословя.
— Благодаря ви, княже — възкликна Естерхази и мрачното му лице засия. — Никога не ще се разкаете за избора си. Но извинете, всичко трябва да бъде ясно като между честни хора, затова искам да ви попитам нещо важно.
— Ако е за зестрата на дъщеря ми — прекъсна го Мирович, — тя има около четири милиона рубли, които ще се изплатят в деня на сватбата.
Графът сложи ръка пред очите си, за да скрие възторга си, когато чу думите на княза.
Мирович стана, отиде до музикалната стая извини се пред барона и извика Павловна. Момичето се доближи до баща си със зачервено лице и развълнувани гърди.
— Павловна, дете мое — каза Мирович с любезен глас, — преди няколко минути господин граф Естерхази поиска ръката ти. Надявам се, че ще приемеш да станеш негова жена!
— Не, татко, не мога — изохка момичето. — Аз обичам друг и преди малко се сгодих за него.
И преди изненаданите мъже да успеят да продумат, тя отиде в музикалната стая и се върна с Емил.
— Този е моят избраник. Обичам го и нему ще принадлежа. Естерхази побледня. Скръцна със зъби, поклони се, смотолеви няколко поздравителни думи и напусна стаята. Черният майор се спря още веднъж на стълбището и погледна злобно към къщата.
— Още не се намирате пред олтара — изрече тихо той, — и това никога не ще стане. Вие никога няма да се съедините. Черният майор не позволява на никого да взима това, което принадлежи на него. Павловна ще бъде моя, ако е необходимо и кръв ще пролея!
В същото време горе, в стаята, князът хвана ръцете на влюбените и ги съедини.
— Бароне, давам ви най-ценното си на света — промълви той, — моята дъщеря. Пазете я като очите си!