Когато свържи обредът, Легуве заговори:
— Вие, които се намирате на няколко заковани дървета, вие, които нямате отечество, нито дом и приличате на странстващ дивеч, който трепери при приближаването на ловеца, вие питате къде ще отидем, къде е нашето отечество. Утешете се! Не бойте се! Във вашите сърца носите най-хубавия дом — любовта. Този дом е по-силен от всички кули, по-красив от всички замъци, него не може да разруши ни буря, ни пожар, нито могат да му попречат времената и хорското лукавство. Който носи в сърцето си искрена любов, никога не е бездомен и тогава, когато пътува по пясъка на пустинята, или по вълните на морето. Тази любов ви е извела от мрака на пленничеството и ви води към
светлината на любовта, тя ще ви води по път от рози към щастието!
Одета се разхълца.
— А сега — завърши Легуве, — кажете ми, искате ли да живеете заедно в нужда и скръб, радост и любов? Барон Ервин фон дер Халде, ако желаеш да бъде девойката Одета Панталон твоя съпруга — кажи „да“!
— Да — произнесе Ервин.
— А сега, Одета Панталон, желаеш ли да бъдеш жена на този мъж и да го уважаваш и му се покоряваш като съпруга?
От устата на Одета литна едно тържествено „да“. От няколко минути никой не забелязваше, че капитан Драйфус беше неспокоен и се взираше в хоризонта.
— Разменете пръстените — каза Легуве на младоженците.
Одета имаше два пръстена и бе дала на Ервин единия от тях. Двойката си размени пръстените — Одета взе този, който носеше Ервин, а Ервин взе нейния. После устните им се съединиха в продължителна целувка, а в това време Легуве прочете молитвата. После написа имената на младоженците в свидетелството и го скрепи с подписа си.
— Моля тримата свидетели да подпишат документа.
Мирович, който беше най-стар, трябваше да го подпише. Той взе перото и с трепереща ръка написа „Княз Михаил Панин“.
Всички останаха учудени, когато разбраха, че мълчаливият недъгав старец е княз. Мирович тъжно се усмихна и се оттегли назад.
После се подписа Драйфус и като даде перото в ръцете на младия Антонио, му прошепна:
— Бързо, бързо, нямаме време за губене.
Ала Антонио, колебаейки се, въртеше перото в ръката си, лицето му се изчерви и той плахо се оглеждаше, сякаш неочаквано загуби всяко мъжество.
Младежът въздъхна.
— Побързай — прошепна му още веднъж Драйфус.
— Добре — каза младежът, — но отец Легуве, кажи ми нужно ли е свидетелят да подпише истинското си име?
— Да, синко!
— Добре тогава, ще подпиша. Антонина Бертучио! Аз съм жена, девойка, аз съм нещастната Антонина, която уби бащата на Емилио Цезаре!
Тя има сила да подпише, после закри с ръце лицето си и се хвърли в обятията на Одета.
— Легуве, всичко готово ли е? — запита капитан Драйфус с треперещ от вълнение глас. — Ервин и Одета мъж и жена ли са вече?
— Да, те са мъж и жена.
— Приятели — каза Драйфус, — сега слушайте какво искам да ви кажа. Бъдете смели! Виждате ли облака, там на вечерното небе, който като черна змия плува по него?
Всички излязоха от каютата и отидоха към средата на сала.
— Какво е това? — дочу се сподавено и пълно с тревога.
— Най-тъжното, което досега ни е сполетявало — отвърна капитан Драйфус. — Това не е облак, а дим от параход. Навярно е параходът на губернатора Грефин, който се намира само на няколко мили от нас. Ако Бог не направи чудо, ние сме пропаднали.
— Чудо, Боже в небесата, направи чудо.
Трогателна, странна и сърцераздирателна бе молитвата на бегълците. Неочаквано се разнесе гърмеж и граната падна на десет крачки от сала.
Параходът на губернатора на Каена бе открил сала на бегълците.
6.
Малкият керван, командван от казашкия хетман Михаил Михайлович, се намираше край бреговете на река Енисей. Транспортът трябваше да пътува до Иркутск и от всички заточеници останаха само двама: Павловна и Питу. По-голямата част от тях бяха настанени в Омск и други станции по сибирското шосе. Само двамата беше определено да бъдат изпратени в живачните рудници на Иркутск — най-ужасното място, което съществува за заточениците в Сибир.
Благодарение на тайната помощ и покровителството на казашкия хетман, Павловна беше изтърпяла тежестите на дългото пътешествие. Изглежда, че чистият въздух опресняваше силите й и тя бе станала още по-красива, отколкото по-рано. Лицето й сега беше румено, походката й енергична, а устните й светеха като алена роза. Пътуването през Сибир не навреди на това хубаво момиче.