Момичето отвори очи, огледа се сънливо и се смути, като видя хетмана до себе си.
— Какво искате, Михаил Михайлович? — стресна се тя. — Защо ме будите, време ли е за тръгване?
— Не се плаши, Павловна — промълви хетманът тихо, — ела с мен, искам да говоря с теб.
Павловна простря ръце към него.
— Имай милост, хетмане — отрони тя, — остави ме при хората си. Досега си бил винаги добър с мене, нещо повече даже, ангел, който Бог е изпратил да ме закриля. Ти ме избави от ноктите на злия Питу, не ме карай да изгубя вярата, че съществува един благороден мъж, който помага на една беззащитна жена, без да иска награда за това.
Михайлович поклати нетърпеливо глава.
— Повтарям ти още веднъж, момиче, че няма от какво да се боиш. Може би ти си прочела в очите ми повече, отколкото исках да ти открия. Синът на степите може да даде най-голямото доказателство за истинска любов. Той обича и умира от тази любов, без дума да проговори за нея. Но достатъчно за това, Павловна. Сега въпросът е за твоята свобода и животът ти — те са по-скъпоценни, отколкото чувствата, които изпитвам към теб. Стани и ела с мен.
Този път Павловна не се поколеба. Тя стана, прескочи спящия Питу и последва Михаил Михайлович, който я заведе до една изсъхнала борика.
Нощта беше ясна, светлината на луната се отразяваше във водите на Енисей. Хетманът се обърна и погледна спещите си другари. Той хвана Павловна за ръка и рече:
— Настана часът. Днес трябва да го направим. След осем дни ще бъдем в Иркутск и тогава пред тебе ще се отвори гроб, който поглъща живите. Ще те хвърлят в него, без да мога да те избавя — влезлият веднъж в живачните рудници никога не вижда бял ден. Искам да те спася от тази участ. Искам, защото те обичам и не мога да се примиря с мисълта, че трябва да умреш от най-ужасната смърт. Ала желая да те избавя още и за това, защото ми заповядаха, защото една сила, на която се подчинявам, ме принуди да го сторя. А сега отговори, имаш ли доверие в мене — желаеш ли да ме следваш?
Павловна се развълнува, като чу изречено. За миг тя се поколеба дали да му се довери, но щом го погледна в очите, в нея изчезнаха и сетните съмнения.
— Михаил Михайлович, ще дойда, където ме заведеш. На тебе поверявам живота и честта си.
— Благодаря ти — кимна признателно хетманът, — ще останеш доволна от мен.
После извади една сребърна свирка и тихо изсвири.
Конят му веднага се изправи пред него. Михаил Михайлович поглади животното, по шията. После прегледа чантата на седлото, в която имаше револвер, шише водка и сухари. Той беше приготвил всичко необходимо за бягството.
— Ела — каза той, обръщайки се към Павловна. — Предстои ни дълъг път, който е доста опасен. Ала ти можеш да се уповаваш на мен и на коня ми. Ние или ще те избавим, или ще загинем заедно с теб.
Казвайки тези думи, той хвана момичето и го качи на седлото. Хетманът се настани зад нея, обхващайки я с ръце и държейки юздите.
— За минута! — извика Павловна.
— Какво има? Какво те вълнува? Макар че упоих казаците си, ще бъдем сигурни чак тогава, когато лагерът остане зад нас.
— Тежко ми е — отвърна Павловна, — че се жертваш за мен. Ти си войник и си ми казвал, че ако войник остави поста, се наказва със смърт. Не искам да стана причина за твоето погубване.
Михаил я погледна малко ядосано.
— Не говори вече никога такива неща — каза той.
— Бях войник — сега вече не. Преди да те кача на седлото бях офицер, сега не съм. Упоих войниците си, за да не ми пречат, но дори да ме поставят на стълба на позора, пак няма да ме е грижа, защото се касае за твоето избавление. Напред!
Конят потегли пъргаво.
Неочаквано се изправи една фигура и хвана здраво юздите.
— Стой, Михаил Михайлович — извика силен глас.
— Макар и да си предател и да забрави клетвата, която си дал като офицер на царя, пак има хора, които ще попречат на безумното ти намерение. Слез от коня с тази улична жена и предай сабята си. Ти си мой пленник.
Хетманът се бе изправил на седлото. С една ръка той държеше треперещата Павловна, а с другата извади револвера си и го насочи към гърдите на подофицера, който държеше юздите на коня.
Двамата мъже злобно се изгледаха. Бяха приятели и се обичаха като баща и син, а сега…
— Умри, Михаил Михайлович — извика белобрадият казак, изтегли дългата си сабя и я вдигна, за да съсече офицера.
Но в същия миг Михаил бодна коня с шпорите. Животното подскочи, офицерът се наведе над Павловна и сабята само се отри о високия му ботуш. И преди старецът да може втори път да вдигне сабята, от револвера на Михаил Михайлович изтрещя изстрел. Подофицерът трепна, олюля се и се сгромоляса до коня. Без да слиза, Михаил се наведе към земята, взря се в падналия и тихо промълви: