— Клетвопрестъпнико! Това ти го е казал коварният свещеник. Пази се, Стефане, не ме дразни, не ме карай да отида до крайност!
— Не смей да говориш така с господаря си! Не забравяй, че княз Дубиски има право да затваря цигани и разбойници в тъмница!
— Но ако циганката е майка на детето ти!
— И тогава! Мелиора, събери си дрехите и напусни тихо Красногорка.
— Ха-ха. Сега ли?
— Още сега.
Циганката изръмжа от злоба, очите й светнаха и тя сви юмруците си.
— Ти се осмеляваш да престъпваш клетвата си — повтори тя, — но се лъжеш, ако мислиш, че ще напусна Красногорка без да предизвикам вниманието на хората. Ако пък повикаш слугите, за да ме отведат, ще викам толкова силно, че гостите ти ще избягат от страх.
— Караш ме да употребя сила. Питам те още веднъж — ще се подчиниш ли на волята ми?
— Бъди проклет, клетвопрестъпнико, ще остана тук! Княз Стефан се втурна към вратата и я отвори:
— Ей, слуги — извика той. Шест едри мъже влязоха в стаята.
— Хванете тази жена! — заповяда Стефан като посочи Мелиора. — Вържете я и я отнесете в гората. Нали знаете къде е колибата на старата Муша? Там ще я оставите. После се върнете и кажете на управителя да ви даде по два наполеона.
Слугите се нахвърлиха върху циганката. Не можеха обаче да я усмирят лесно. Тя удари тъй силно първия, който се приближи до нея, че разкървави лицето му, втория отблъсна с крака си, а в лицето на третия заби ноктите си. Слугите я притиснаха на канапето и вързаха ръцете и краката й. Лицето й ужасно се изкриви, очите й изпъкнаха и малките й зъби, които приличаха на зъбите на вълк, блеснаха.
— Бъди проклет, Стефан Дубиски — проплака тя гневно, — и триж проклет да бъде родът ти. Отмъщението на Мелиора ще те стигне, ако ще да минат десет години. Днес ти предсказвам, че твоето наследство ще бъде разпиляно, а ти, твоята жена и децата ти не ще умрете от естествената си смърт. Мелиора ще се радва на мъките и страданията ви и вие ще загинете, като си спомните с ужас циганката Мелиора.
— Запушете й устата! — извика Стефан разтреперан. — Не желая да чувам клетвите й!
Един от, слугите запуши с кърпа устата й. Тя онемя, но очите й светеха, и все така казваха много. Вече изнемощяла, я завиха в килима, който беше пред канапето, и я изнесоха от кулата, в която досега беше като господарка.
Стефан Дубиски дойде на себе си едва след четвърт час. Той се върна в стаята си и макар че се усмихваше, в душата му бушуваше ужасна борба и от ума му не излизаха думите, с които Мелиора прокле него и дома му.
В църквицата на замъка се извърши кръщението. После гостите се събраха на трапезата в салона за угощения. Но княз Стефан Дубиски отиде в стаята на любимата си съпруга. Той седна на леглото и взе ръцете на Юлиана в своите. Малката Илка спеше до майка си, а Андре играеше с оловни войници, които един от гостите му бе подарил.
За голямо учудване на Стефан и Юлиана, той нарече един от войниците Мишонет, а другия, който държеше извадена сабя в ръка — капитан Драйфус. Неочаквано детето скочи от мястото, дето играеше, взе конника-войник и отиде до леглото пред Стефан и Юлиана.
— Ти не си мой татко — извика то на Стефан Дубиски, — ето, този е моят обичан татко. Името му е капитан Драйфус.
Съпрузите се спогледаха изумени. Юлиана хвана Стефан за ръката и го привлече до себе си.
— Стефане — прошепна му тя, — какво би станало, ако циганката ни е излъгала. Ако детето, което смятахме за твой син, не е твое. Какво ще стане тогава?
Князът се начумери.
— Случаят не е такъв — каза той тихо. — Андре е мой син, детските му приказки не могат да ме заблудят. Ала знай, Юлиана, че би било голямо нещастие, ако не е мой син. Тогава ще съжалявам, че не ми роди син, защото лекарят каза, че това е единственото дете, на което даваш живот. Тогава ще умра, без да оставя наследник на рода и титлата, както и всички мои имоти ще се паднат на далечен мой сродник. В такъв случай наследникът на големите ми имения ще бъде братовчед ми граф Естерхази, който е майор от генералния щаб на френската армия. Но той е мрачен, демоничен човек и никога не съм го обичал.
8.
Привечер през гората на Красногорка вървеше мъж, облечен в зелена униформа, украсена с бляскави пагони, на главата с шапка, закичена с черно перо. На рамо носеше двуцевна пушка, в блестящите цеви на която се отразяваше залязващото слънце.
Когато селянин срещнеше този човек, покорно му казваше „Добър ден, господин стражар“, но щом го отминеше, плюеше и бърбореше:
— Подъл циганин! Човек трябва да мълчи и да му се покланя. Той и неговата тайфа цяла година крадоха всичко, а сега е станал началник. Аладар Форкаш е станал чиновник, на когото всеки трябва да се кланя.