Красивият стражар не беше никой друг, освен циганският главатар Аладар Форкаш. Стъпваше гордо, облечен в красивата униформа, сякаш всеки миг искаше да извика „Аладар Форкаш сега е силен мъж, кой може да го закачи!“
Стражарят се обърна и тръгна по една пътека, която водеше към храсталаците в гората. Тук пътеката беше равна и тръните, които можеха да разкъсат дрехите на човека, бяха изрязани или изкоренени, та беше лесно да се върви. Не след дълго се забеляза дим, от който личеше, че тук, в най-гъстите храсталаци на гората, имаше колиба.
— Старата Муша пак приготвя магиите си — измърмори Аладар Форкаш. — Дано е сготвила нещо, че съм много гладен.
Стражарят побърза и не след дълго стигна полусрутената колиба. Вратата беше отворена, миризми от разни билки и мас се разнасяше из въздуха. Форкаш се канеше да прекрачи прага, но в същата минута зверче с червеникава козина се спусна към него, залая и показа зъбите си. Стражарят ритна животното, то заквича, сви опашка и избяга в колибата.
— Стара вещице, по-добре пази лисицата си — извика той — и я научи да различава добрите хора от злите.
Старата Муша се показа. Тя беше станала още по-грозна от самотата в гората и изглеждаше още по-страшна, отколкото миналата година.
— Каква чест за жилището ми — вдигна тя костеливата си ръка. — Стражарят Аладар Форкаш ми иде на гости. Кога съм сънувала, че ще ми направите такава чест.
— Както изглежда, пак приготвяш някоя от дяволските си магии. Обаче не бива да го правиш пред мен. Махни котела от огъня и ако можеш, приготви ми нещо вкусно за ядене. Ти знаеш какво!
— Добре, синко — каза вещицата. — Влез вътре. Стопих малко змийска мас. Простите селяни я купуват, като мислят, че е лек против главоболие.
Аладар Форкаш влезе в колибата, а лисицата избяга в един ъгъл и се скри в дупката си.
Жилището на старата Муша приличаше на дупка. Вятърът вееше през дъсчените стени, а през пукнатините на дъските се виждаха храсталаците. През пролуките на покрива пък надничаше небето, нямаше никакъв под, а земята бе обрасла с треви и бурени.
В това неприветливо обиталище имаше тухлена пещ, която едва се крепеше. Навсякъде из колибата висяха големи снопове сушени бурени и билки, а кожите на убити животни бяха разпръснати наоколо. Лисицата, която беше вързана с дълъг синджир, спеше в кожите. На една страна скачаше саката врана, в ъгъла дремеше дебела котка. Змия се подаваше от дупката си.
Като циганин, Аладар Форкаш беше свикнал с тази обстановка. Той седна на пейката, извади лулата, напълни я с тютюн и запуши, а Муша започна да приготвя яденето.
— Кажи ми сега, какво те е довело при мене? — заинтересува се старицата. — Не си дошъл без Причина.
— Исках да те попитам дали не си я виждала скоро?
— Мелиора ли?
— Да.
— Че преди няколко нощи беше при мене.
— Пита ли за мен? — попита циганинът с любопитство. — Кажи, спомена ли моето име, Мушо?
Старата поклати глава.
— Каза, че искала още веднъж да те чуе да свириш, така както си свирил онази нощ, когато си влязъл в кулата.
Циганинът въздъхна.
— През онази нощ — каза той — извадих душата от тялото й. Всеки стон беше сълза, всеки акорд въздишка и вопъл, плаках за Мелиора, която повторно искаше да бъде опозорена от благородника. Дявол го взел, не мога да разбера как може да търпи този каменен гроб. Тя, царицата на горите, която е научена на свобода.
— Мелиора сега е свободна. Казвам ти, Аладар Форкаш, че я държат като графиня в Красногорка. Слугите веднага се отзовават само като мигне, яде и пие от златни съдове.
— Но князът — поклати глава Форкаш — бяга от нея като от чума. Научих от един слуга, че не може да я понася.
Той млъкна и стана.
— Не чу ли нещо, Мушо? — сепна се мъжът. Глухо стенание се разнесе в нощната тишина.
— Тя е — извика старата и излезе бързо.
Ала стражарят Аладар я изпревари. Като куче след дивеч се спусна той, помитайки всичко отпреде си. Неочаквано извика. Пред него беше Мелиора, вързана и със запушена уста.
— Виж, Мушо — каза той на приближаващата вещица. — Виж на какво щастие се радва внучката ти в кулата. Вързана като животно са ти я довели. Зная кой го е направил.
Той извади кърпата от устата на хубавата циганка, развърза ръцете й и я заведе в колибата на вещицата. Мелиора се опомни. Щом я отбодяха малко крайниците, тя коленичи пред Аладар и проплака:
— Отмъсти заради мене, Аладар, аз съм твоя! После разказа накратко какво й се бе случило в Красногорка, как се отърва князът от нея.
Аладар хвана ръцете й. Погледна я в черните очи и се усмихна.