— Не плачи, Мелиора — рече й циганинът, — за всичко ще платим. Изпъдил те е като бясно куче от къщи, но ще види как хапят тези кучета. Ще разкъсат туй, което князът най-много обича на света.
Старата, която беше сложила на огъня голям котел, се обърна.
— Какво искате от мене? — запита тя глухо. — Да разкъсам сърцето на неверния княз ли? Да отровя добитъка му ли? Кажете, какво искате да му направя?
— Мушо — процеди циганинът, — помниш ли, че застрелях преди няколко месеца едно бясно куче, което правеше пакости в околността?
— Да, куршумът ти добре улучи, животното умря на място.
— Тогава — продължи Аладар Форкаш — ти неочаквано се изпречи пред мене и ме помоли да ти дам трупа му. Спомняш ли си?
Муша кимна с глава.
— Какво направи с него?
Очите на вещицата блеснаха. Тя отиде в един ъгъл и отмести голям камък. Откри се дупка, която беше пълна със стъкла и кутии.
— Бабо, това складът ли е? — надигна се стражарят.
— Това е моята аптека — отговори старата, — скривалището за моите отрови.
Тя извади едно шише от дупката. Беше пълно с червено-кафява течност.
— Какво е това? — прошепна Мелиора.
— Кръвта на бясното куче — отговори вещицата. — Най-ужасната отрова. Тежко на тогова, в чието тяло влеят няколко капки от тази течност. Той побеснява и умира от ужасна смърт.
— Знаех си — промърмори Аладар Форкаш, — че си взела трупа на кучето за тази цел. Знаех, че от кръвта ще направиш ужасна отрова и това ще бъде в основата на плана ми за отмъщение.
Беше мръкнало. Всички спяха блажен сън, а в тъмнината злодействата и отмъщенията виреят най-добре. Циганите седяха около запаления огън. Гъст тютюнев дим ги забулваше. Лисицата и смокът бяха до тях. Гаргата беше кацнала на рамото на старата Муша, а котката се топлеше до огъня. Тримата си шепнеха — бяха се сгушили, сякаш се бояха, да не ги разберат и чуят дори животните. Замисляше се ужасно злодейство.
Към полунощ Аладар Форкаш стана, съблече красивата си униформа, уви едно въже около кръста си и затъкна в колана си остра кама. Той стисна ръката на Мелиора и излезе.
Жените не си легнаха, те останаха будни край огъня и си говореха за отмъщението.
Часът беше три след полунощ. Зората започваше да се пука, в гората се виждаха сенки. Настъпваше денят. Внезапно лисицата скочи от мястото си, заръмжа страшно, наежи козина и започна силно да тегли синджира, с който беше вързана.
— Аладар иде — каза Мелиора. — Носи ни обещаното.
Жените отидоха пред вратата.
Аладар си проправяше път между гъсталаците и се приближаваше до усамотената колиба, пъхтейки под тежкия товар, който носеше на гръб. Десният ръкав на вълнената му антерия беше скъсана, от ръката му течеше кръв. Той захвърли тъмен предмет в краката на жените.
— Ето го отмъстителя — рече циганинът. — Страшно се измъчих докато го хвана и вържа, но заради тебе, Мелиора, го направих.
Аладар Форкаш беше донесъл голям вълк. Краката на животното бяха вързани, а около устата имаше намордник, за да не хапе. Вълкът стоеше неподвижен пред прага на колибата и злобно гледаше жените. От време на време само издаваше ядовити звуци.
. — Този звяр сега е само полуотмъстител. Вълкът е опасно животно, но храбър мъж може да го надвие. Но бесен вълк… Ей, Мушо, донеси онова, дето…
Старата се изгуби в колибата и като се върна, в едната си ръка държеше шишето с кръвта на бясното куче, а в другата — остра кука.
Циганинът натопи върха на куката в червеникавата течност от шишето, наведе се над вълка и го бодна с нея по главата. Вълкът изръмжа зловещо. След това Муша донесе каиш и дебело въже. Аладар уви ремъка около врата на звяра, отвърза му краката, завлече го зад колибата и го върза за най-близкото дърво.
— Жени, пазете се — предупреди той, — не се приближавайте към вълка! Всеки ден ще идвам и сам ще храня животното.
След това Аладар помоли Мелиора да го превърже. Красивата циганка донесе вода и чиста бяла кърпа. Изми раната му, превърза я и целуна голото му рамо.
— Когато свършим работата — пошепна тя и го погледна страстно, — тогава ще избягаме заедно. Аладар Форкаш, ти ще станеш по-важен от стражар, ще станеш богат. Ти си добър цигулар и изкуството ще ти донесе слава.
Циганинът идваше всеки ден в колибата на Муша, както беше обещал. Той хранеше вълка със сурово месо и всеки ден го заразяваше с отровата на бясното куче. На деветия ден звярът вече показваше признаци на бяс. Той виеше ужасно, скачаше, търкаляше се на земята и от устата му течеше кървава пяна.
Като видя това, Аладар се зарадва и се обърна усмихнат към жените.
— Сега липсва само жертвата.
Пролетното слънце грееше над Красногорка. Въздухът беше толкова топъл, че болната княгиня вече можеше да излиза навън. Юлиана се разхождаше с малчугана из големия парк и слушаше разказите на Андре. Тя се опитваше да открие миналото на малкото момче.