На горния етаж на къщата Казота държеше хотел, където пируваха хора от особена категория. Те бяха издирвани от полицията. Всеки, който искаше да остане известно време невидим в Париж, и всеки, който беше преследван за нещо, търсеше покровителството на Казота, като наемаше една от стаите в къщата й, които имаха тайни входове.
Външният вид на това свърталище беше добре познат на полицията, която имаше агенти навсякъде. Майка Казота от време на време предаваше по някой от своите гости и така си осигуряваше спокойствието. Обаче тези услуги, които старата правеше на силите на реда, бяха само трохи, които хвърляше от трапезата на престъпниците. Казота беше много хитра и жертваше триците, за да прибере брашното. Който плащаше добре на алчната жена, можеше да бъде сигурен в „Червената воденица“.
Беше изминала половин година, откакто не беше претърсвана къщата на Казота. Затова дебелата отвратителна жена остана учудена, когато видя Гилберт, директора на тайната полиция, да влиза в дома й. След мистериозното изчезване на съперника му Питу, Гилберт беше станал директор и зависеше само от градоначалника господин Ла Бриер. Обаче завистта на Гилберт не беше се стопила от бързото му повишение. Неговото славолюбие го накара да употреби всички сили, за да докаже, че Париж още никога не е имал такъв достоен директор на тайната полиция. Той преследваше престъпниците и беше станал плашило за злодеите.
Когато влезе в стаята на Казота, я завари да пие кафе. Старата се уплаши, но успя да прикрие страха си, навеждайки топчестото си лице над чашата.
— Да, господин Гилберт — погледна го тя иронично изпод вежди, — каква чест ми правите с вашето посещение!
Тя не искаше да го назовава директор, защото го познаваше още от времето, когато беше прост агент на полицейски комисар, който му плащаше по пет франка за всяко сведение. Гилберт, обаче, не желаеше да си спомня за това старо познанство, а си гледаше работата и говореше с Казота не особено любезно.
— Слушайте, Казота — започна той натъртено, приближавайки се до масата, — мисля, че е време да свършим с вас.
— С мене ли? Не съм ли добра приятелка на полицията и не й ли правя полезни услуги?
— Не се хвалете с въображаемите услуги, които не съществуват. Онова, което полицията случайно не може да открие у вас. вие не й го съобщавате. Точно обратното, където можете, ни заблуждавате.
— Не, господин Гилберт, това не е заблуда. Ще ви кажа истината. Вече не съм млада. Боже мой, когато човек остарее, вече не е на мода…
— Казота, това са празни приказки. Ние знаем, че твоята къща прилича на голям гълъбарник, в който има всякакви гълъби, които полицията иска да хване.
— Лъжете се, господин Гилберт — рече тя с привидно спокойствие. — Моите стаи са празни, не приемам гости, защото няма сметка. Ако не вярвате, елате, моля, прегледайте етажа. Преди това, обаче искам да ви предложа чаша кафе с мляко. Какво ще кажете, не за първи път ме удостоявате с честта да пиете кафе с мляко.
— По дяволите, оставете това! — извика директорът на тайната полиция. — Не съм дошъл да пия кафе у вас, ада ви арестувам, в случай че сте укрила престъпниците, които търсим.
— Добре, както желаете — изсъска старата. Гилберт не подозираше, че в този миг позорно го мамят. Дръжката на мелничката беше прост лост с телеграфно приспособление, чиито жици водеха във всички стаи на хотела на Казота. Когато старата започнеше да мели кафе, тя даваше знак на посетителите, че полицията е в къщата. Нататък те вече знаеха как да постъпят.
— Казота, повтарям ви, не си играйте с нас — заплаши я Гилберт. — Предайте престъпниците, които криете. Става дума за един мъж и една жена. Знаем със сигурност, че са тук.
— Тогава знаете повече от мен!
— Казота, вие отговаряте нагло, но ако претърся къщата, ще станете по-кротка. Дванадесет полицаи са оградили свърталището ви и муха не може да изхвръкне от него.
— Я виж ти, какви големи приготовления — подсмихваше се Казота, — трябва да са опасни престъпници.
— Ще ви кажа за кого се отнася. Вярвам, че ще схванете колко е нецелесъобразно да лъжете полицията… От Париж преди няколко дни е избягал някой си Марсел Бернард. Той измамил най-ужасно своите кредитори и е обвинен в изнасилване на едно момиче. После избягал в Лондон, срещнал се там с брат си и като разбрал, че има голяма сума пари в него, се опитал да го убие в една затънтена улица. Ала брат му Леон Бернард не е умрял от тежкото нараняване и в треска разказал цялата история. Човекът е благороден и искал да пощади брат си, но без да иска е назовал пред английските власти името на престъпника. После не му е останало нищо друго освен да потвърди това и пред съда. В това време Марсел Бернард се появил в Брюксел. Той живял в дома на певицата Нинон дьо Клер, която му е любовница. Певицата е от добро семейство, но е паднала жена. Тези двама престъпници извършили в Брюксел нечестна сделка, от която са взели не по-малко от четиристотин хиляди франка. Но Марсел Бернард бива заловен в Брюксел, самоличността му е била установена и той е арестуван в брюкселския затвор. Още същата нощ певицата избягала. Парижката полиция поиска да й се предаде престъпникът и двама от най-способните ни агенти заминаха за белгийската столица, за да доведат затворника. Довели окования престъпник през нощта на гарата и се качили с него в специално купе на влака. Когато влакът наближил Париж, един млад кондуктор влязъл в купето и казал на двамата агенти, че трябва да остане при тях, докато стигнат в Париж, понеже отстъпил служебното си купе на един тежко болен човек. Агентите повярвали и дали съгласие. Това е против инструкцията, но може да им се прости, тъй като не били спали цяла нощ. Когато се събудили, влакът отдавна бил пристигнал до парижката гара, но нито затворникът, нито кондукторът били в купето. Двамата агенти останали много изненадани, като видели, че птичето им е изхвръкнало. По силното си главоболие разбрали, че са упоени.