Обезобразената повдигна рамене и подигравателно се изсмя.
— А какво да кажа аз, като не спечелих от тази работа нито сантим? Но ти, ти ще ми дадеш хиляда и петстотин от печалбата за моя труд, нали?
— Щерко, достатъчни са петстотин франка.
Най-после те се споразумяха за хиляда франка. Старата отиде в един ъгъл на стаята, извади от чорапа си внимателно една банкнота от хиляда франка и я даде с охкания на Помпадура.
И двете тайно се смееха и тържествуваха, като мислеха, че всяка е измамила другата.
Същия ден около обяд черния майор получи двеста хиляди франка. Той прегърна Помпадура и я нацелува по обезобразеното лице. То не му се виждаше вече отвратително, а дори красиво. И Помпадура му се струваше някакъв ангел-спасител.
Половин час по-късно граф Естерхази изпрати писмо до Натузиус, с което уведомяваше бащата на годеницата си, че за най-голямо негово съжаление не може да приеме годежа, понеже началството и другарите му са против този брак.
Това писмо беше с най-лоши последствия за Естерхази. Чрез него той си спечели двама непримирими врагове.
14.
Пътническият влак, идващ от белгийската граница, спря на Северната гара в Париж. От едно третокласно купе слезе стройна, висока дама, облечена в черно. Скромна шапка покриваше тъмните й коси, посивели вече около слепите очи. Бледото й измъчено лице бе покрито с прозрачен воал. Тя помогна с нежност на две деца да слязат на перона. Едното бе момиченце на около десет години, а другото — около осемгодишно момченце.
— Мамо, това ли е Париж? — запита плахо момичето и се хвана за дрехата на майка си.
— Да, моя мила Виктория — отвърна жената с дълбока въздишка. — Ние сме вече в Париж. Надявам се, че ще го напуснем по-весели и по-щастливи, отколкото сме сега.
— Майко! — извика хубавото момченце с черните къдрави коси, което носеше в измръзналите си ръчици куфарче. — Бъди сигурна, че татко няма да ни пусне да си отидем отново. Той ще иска да останем при него. Мамо, ще мога ли отсега нататък да се наричам граф Естерхази, граф Роберт Естерхази, вместо Роберт Валзин.
Две тежки сълзи се търкулнаха по бледите бузи на жената.
— Ти си граф Естерхази, синко — рече тя тихо, като хвана децата за ръце и тръгна с тях по перона. — Каквото и да са взели от нас, това име не може да ни отнеме никой!
Тя излезе с децата на заснежения площад пред гарата. Един носач се приближи към тях, опита се да вземе куфара и попита дали да им извика кола.
— Благодаря ви, ще повървим — отвърна бързо графинята и запита носача. — Моля, кажете ми откъде трябва да минем, за да стигнем Шосе д’Отен?
— Можете да се качите на омнибуса, госпожо.
— Не, не, предпочитаме пешком. И без това сме седели достатъчно във влака.
Носачът погледна състрадателно благородната дама и хубавите деца.
— Боже мой — прошепна той тихо, — те нямат даже пари и за омнибуса. Как ли ще прекарат в безсърдечния Париж?
След това й описа най-късия път до Шосе д’Отен и се върна в топлата чакалня на гарата, докато бедната майка и децата тръгнаха да търсят улицата.
— Мамо, студено ми е — започна да се оплаква след малко Виктория.
— Почакай още малко. Татко ще те стопли в прегръдките си.
— Мамо, гладен съм. Искам да вечерям.
— Имай още малко търпение, Роберт. Татко ще те нагости с много хубаво ядене. Всичко ще се оправи, деца мои. Всичко.
Бедната жена говореше това с успокоителен тон на децата, въпреки че сама не вярваше в думите, с които ги утешаваше.
Тя вече пет години живееше в едно малко градче на германо-белгийската граница, разделена от съпруга си, граф Естерхази, майор във френския генерален щаб. Графът я бе оставил под предлог, че скромните му средства не позволявали издържането на къща в Париж, отговаряща на общественото му положение. Графиня Натали се беше съгласила и с готовност поднесе на мъжа си великата жертва да живее далеч от онзи, когото обичаше, и да възпитава сама двете си деца. Малката сума, която получаваше ежемесечно от него, я накара да живее извънредно скромно и затова се съгласи да се нарича с буржоазното име Валзин, вместо с аристократичното Естерхази. От няколко месеца насам обаче бяха престанали да й пращат пари, а писмата на графа ставаха все по-редки и къси, а накрая престанаха въобще да идват. Бедната Натали разбра от вестниците, че мъжът й не се числеше вече към армията, че водел развратен живот в Париж и че имало стотици хора, които го смятали за подлия предател, който накарал да отведат на Дяволския остров невинния капитан Драйфус.