След всичко това тя не можеше вече да остане в забравеното от света градче. Парите, които получи от продажбата на последните си вещи, й дадоха възможност да замине заедно с децата за Париж. Сега беше тръгнала със страх и надежда към дома на своя съпруг. Дали ще я посрещне радостно? Дали ще й се сърди, задето бе дошла въпреки даденото обещание да не идва никога без негово позволение в Париж? Но беше ли задължително нейното обещание в момент, когато децата гладуваха, нямаха подслон и искаха да отидат при собствения си баща?
Графиня Натали дръпна с трепереща ръка звънеца на една елегантна къща на Шосе д’Отен. Слаба, неучтива жена, портиерката, й отвори. Неприятният й поглед бързо и въпросително огледа бледата жена и двете треперещи от студ деца.
— Къде се намира апартаментът на граф Естерхази? — запита я Натали.
— На първия етаж — гласеше грубият отговор, — но господин графът излезе, госпожата е сама вкъщи.
— Госпожата?
— Е, да! Госпожа Пей, но ако искате, мога да я наричам и графиня Естерхази.
Натали не й отговори. Тя взе децата и се изкачи бързо по стълбите. На първия етаж дръпна звънеца. Веднага се чуха стъпки и вратата се отвори. На прага се появи млада, феерично красива жена, която носеше лампа.
— Ти ли си, Естерхази? — започна тя. — Идваш…
— Думите заглъхнаха върху устните й. Тя се отдръпна инстинктивно пред високата благородна фигура на Натали.
— Коя сте… Какво желаете? — заекна тя и затвори нощницата на гърдите си.
— Желая да чакам тук съпруга си, граф Естерхази!
— отвърна с горд глас Натали.
Красивата черноока жена изхълца и ръката, в която носеше лампата, трепна. Натали отвори вратата към съседната стая, без да удостои другата с поглед.
— Елате, деца. Тук можете да чакате баща си! Децата влязоха в отоплената луксозна стая. В средата имаше приготвена маса за вечеря. Намиращите се върху нея деликатеси, виното в кристално шише, въобще цялата обстановка възбуждаше апетита на малките.
— Мамо — прошепна Роберт, — искам само малко парченце от онази шунка.
— Не пипай нищо в този дом! — заповяда графинята. — Тук всичко е нечисто!
В този момент се отвори входната врата и Натали се изправи. Пред нея застана съпругът й. Бившият майор бе облечен в елегантно цивилно облекло, а в ръцете си държеше цилиндър и бастун. На прага, зад него, се появи красивата жена, която навярно бе съобщила на своя любовник какво го чакаше, тъй като изражението на лицето му бе напрегнато и мрачно. Големите му демонични очи бяха пламнали.
— Естерхази! Мили мой!
Меката, благородна женска душа на Натали не изпитваше друго, освен гореща любов. Тя се втурна с разтворени обятия към бащата на децата си, но той я отблъсна със студен, господарски жест:
— Ти? Вие сте тук? Вие сте тук и то без мое позволение? Какво значи това? — изръмжа той яростно.
— Нима е нужно позволение, когато законната съпруга иска да види мъжа си, а децата — своя баща? — отвърна Натали. — Естерхази, посрещаш ме много студено. Виж, това са Роберт и Виктория — твоите, нашите деца. Кажи им нещо мило, поздрави ги. Не се отнасяй като чужд човек към нас. Боже мой, мрачното ти лице говори за лоши работи…
Черният майор тропна разярен с крак.
— Не ме отегчавай с подобни театрални сцени. С тях няма да постигнеш нищо — изсъска той. — Не те извиках и затова не можеш да ме упрекваш, че не ви искам тук. По дяволите, имам си достатъчно грижи и абсолютно не сте ми потребни в Париж.
— Не мога да те разбера — проплака Натали. — Навярно с право се опасяваш, че ще преча на развлеченията ти. Отговори ми: коя е тази жена? С какво право се осмелява да присъства на нашия разговор, на обяснението на двама съпрузи. Излишен е всеки друг слушател освен Бог. Аз, твоята съпруга, майката на твоите деца, желая да ми отговориш!
— Аз ще ви отговоря, госпожо — намеси се красивата дама и се отправи пред графинята. — Аз имам по-голямо право да стоя тук, отколкото вие, защото вие не сте нищо повече, освен жената, с която е венчан граф Естерхази. Аз, обаче, съм жената, която обича!
Натали дръпна децата си, сякаш се опасяваше да не би дъхът на тази жена да ги отрови.
— Вие сте любовницата на съпруга ми? — уточни тя глухо. — Вие се осмелявате да стоите още тук, след като съм пристигнала заедно с децата? Боже мой, наистина ли си създал жени, на които си забравил да дариш онова, което е най-ценно за жената — срама?
— Ти спокойно позволяваш да ме обиждат, Естерхази! — изписка любовницата на майора. — Аз, Габриела Пей, трябва да понеса всичко, което казва тази чужда жена? Не е ли чужда? Ти не си я споменавал никога, не си я удостоявал дори с най-незначителната дума, докато аз те ощастливих и сторих за тебе онова, което не би направила никоя жена. Да ти напомня ли, че ония писма…