„Мое старо червено куче!
Както виждаш, не сме те забравили. Със съдържанието на това шишенце намокри желязната решетка и чакай два часа, докато киселината прояде желязото. Течността е изпитана и действа ефикасно. После изпили пръчките и ги извади с клещите. Счупеното стъкло замести със стъклообразната плоча, за да не забележат проклетите джелати. Ще те очакваме утре в полунощ с лодка на тридесет крачки от затвора. Не трябва да се страхуваш, защото ти плуваш добре. Аз ще бъда в лодката и ако започнеш да потъваш като юрдечка от куршум, ще те извадя. Имаме предвид големи работи и не трябва да се безпокоиш за бъдещето си.“
Записката нямаше подпис.
— „Ти не трябва да се безпокоиш за бъдещето си.“ — Извика капитанът разчувстван, и от възторг целуна записката. — Когато човек има такъв брат като верния ми Матийо, такава жена като любимата ми Херманса, той не трябва да се отчайва! Утре ще бъда свободен, свободен!
Изпълнен с неизказана радост, затворникът падна на колене и благодари на всевишния с горещи сълзи, задето му бе изпратил помощ. Като свърши молитвата, капитанът стана и скри нещата от котешките очи на надзирателя. След това затворникът се завлече към прозореца, смени счупеното стъкло със стъклообразната плоча, а другите неща зави в мушамата, обърна сламеника, разпори шева на плата и скри пакетчето в сламата. Той скъса опасната бележка на малки парченца и ги натъпка в мишите дупки по пода на килията.
След малко се чу усърдно гризане и шумолене, а нещастникът се радваше на труда на плъховете. Тези отвратителни животинки с дълги опашки, които той допреди малко ненавиждаше, му станаха полезни и услужливи, те унищожиха доказателствата за неговия план.
Денят мина благополучно, никой от надзирателите не откри намерението му.
Привечер, към седем часа го посети демонът Естерхази, без да забележи нещо, а в десет часа — и сержант Жирардин.
Драйфус бе спокоен, той знаеше, че до два часа никой нямаше да дойде в неговата килия, а дотогава можеше да избяга от гробницата си.
Затворникът остърга боята от железните пръчки, намаза ги с киселина и зачака: Двата часа, които трябваше да изминат, му се видяха цяла вечност. Нещастникът прекоси стотина пъти килията си, преглеждаше решетките, като че искаше да види нещо по тях, легна на леглото, после пак стана. През главата му преминаваха всевъзможни планове.
Двата часа минаха.
Драйфус започна да пили железните пръчки. Пилата не се запъваше, киселината бе подействала ефикасно. Дебелите железни пръчки се чупеха в ръцете му, даже клещите не бяха необходими.
Той извади прозореца и го хвърли във водата. Вълните на Сена шумяха силно и не бе необходимо да пази тишина при работа. Вятърът духаше свирепо и вълнуваше водите на реката.
— Като че и времето благоприятства бягство — забеляза Драйфус радостно. Чистият въздух разхлади челото му и опресни силите му. Той не виждаше, че реката беше толкова развълнувана, че вълните стигаха до прозореца.
Лъхът на свободата му подейства силно и въпреки че всяка минута бе скъпа за него, той не можа да устои на това опиянение. Най-после потръпна. Ето там далеч зад реката се вижда един лъч. Това бе само блясък от лъч, една искра, малко по-голяма от светулка, която свети нощем в храсталаците. Светлината скоро угасна, обаче Драйфус бе забелязал знака и нито за миг не се усъмни, че верният му брат го чака на брега.
Съблече дрехата си, махна ботушите и запретна ръкавите на ризата до лактите, за да не му пречат при плуването. После падна на колене и погледна към небето.
Гореща молитва литна към небето.
— Велики боже, ти който знаеш, че съм невинен — молеше се той със сълзи на очи, — помогни ми в страданието и ако някога съм сгрешил, милостиви Боже, моля ти се, прости ми. Ако не можеш да ми простиш, погуби ме във вълните на реката и се смили над грешната ми душа. Ако твоето око е видяло моята невинност, подай силната си ръка и ме изведи от вълните, както някога си извел сина си през бурното море и ми помогни да се върна свободен при жена ми и детето ми! Амин! Амин, от всичкото ми сърце и душа, амин. Нека бъде твоята воля.
Нещастникът стана и пристъпи. Трябваше да се промуши през тесния прозорец, което не бе така лесно, както изглеждаше. Без да обръща внимание, че кожата на тялото му се нарани, той се мъчеше с всичка сила, но така и не успя да се провре през тесния прозорец. Запъхтя се, от челото му течеше пот като порой.
Нещо се раздвижи в килията му. Капитанът нищо не чуваше, той не обръщаше внимание на това. На тавана камъните се раздвижиха, една невидима сила ги отстраняваше. Отвори се дупка и една въжеобразно навита черга се показа. Червенокосият затворник се спусна във въздуха. Той се огледа из килията с малките си подли очи и после…