Черният майор скочи, облече палтото си и напусна стаята.
На самотно, обкръжена от върби равно място на брега на Сена, там, където реката минава през работническото предградие Батиньол, стоеше нещастната майка с двете си деца и гледаше неподвижно блестящия лед. Тя бе прегърнала Роберт и Виктория, бе ги притиснала към себе си и чувстваше как треперят.
Наоколо цареше мъртва тишина. Само бурята играеше по леда. Далеч някъде проблясваха уличните фенери на бедното предградие, от което се виждаха тъмни и неясни сенки.
— Ти постигна целта си, Естерхази — издума бедната графиня. — Твоята жена, твоите деца няма вече да се изпречват на пътя ти. Ще изчезнат завинаги! Ти обаче си техният убиец!
— Убиец — отвърна страховитото ехо.
Децата започнаха да плачат и се притиснаха още повече до обичната си майка.
Тя махна каишките от малкия ръчен куфар. Ръцете й трепереха, когато завърза децата плътно до себе си. Ремъците бяха обвити около ръцете им и тримата образуваха жива верига.
— Дайте ми още една целувка, последна целувка! Натали целуна косите на Виктория и на Роберт и горещо се разплака.
— Простете ми, мои мили, мои сладки дечица — изстена нещастницата. — Вие сте още млади, толкова красиви, толкова жизнерадостни, а аз ви водя към… — Тя се разтрепера.
— Майко! — извика момчето. — Ти искаш да ни убиеш?!
— Мълчи, бъди послушно, мое дете, ние отиваме към покой! Тази бяла покривка ще ни покрие и ние ще бъдем у дома, у дома при татко!
— Не искам да отида при татко! — разплака се малката Виктория. — Татко е много лош човек.
— Не при този, дете мое, а при другия, който е разтворил вече обятия, за да ни посрещне, при милостивия бог-баща, на чиито гърди ще намерите търсеното щастие. Хайде, напред, деца мои, ледът е много тънък и трошлив, скоро всичко ще свърши!
Погледът на графинята беше устремен в далечината, тя слезе от брега и тръгна с децата по тънката ледена покривка на реката.
Голите върби се сведоха дълбоко, сякаш искаха да наведат глава, за да не видят ужасната картина.
Ледът бе доста здрав до брега, но по-нататък едва можеше да носи тежестта на едно дете. През прозрачната покривка се виждаха бързите и опасни води на реката. Графинята и децата приближаваха все повече злокобното място. Роберт и Виктория, онемели от ужас и страх, тръгнаха послушно към гибелта.
Нещастната жена започна внезапно да пее хорал и децата веднага я придружиха със слабите си гласове. Смъртната песен прозвуча ужасно в мрака на нощта. Внезапно ледът започна да скърца и под нозете им бликна вода.
— Мамо, мамо, помогни ни! Ужасните смъртни викове заглъхнаха.
Ледът продължаваше да се чупи, водата пръсна високо, още веднъж се яви тъмна фигура, две ръце се протегнаха заплашително към небето и висок глас разсече бурята:
— Така умират последните Естерхази… Убиецо, бъди проклет!
— Мадлена, скъпо, обично мое момиче, ще те обичам до последен дъх. Ти ще станеш моята любима жена.
Тези думи говореше един млад красив момък съвсем искрено. Момичето, на което говореше, го държеше под ръка. Разхождаха се по брега на Сена, макар че бушуваше буря и валеше сняг.
— Ти се заклеваш, Християн, че няма да ме оставиш никога, че имаш сериозни намерения с бедната Мадлен Готие, макар че си граф, а аз само дъщеря на изпаднал артист, на комедиант, който се показва по панаирите. Помисли преди всичко, Християн, колко е голямо разстоянието между нашите семейства и чак тогава ми отговори.
— Защо да мисля за твоя баща — възкликна момъкът. — Длъжен съм да ти заявя откровено, Мадлен, че не ме влече нищо към него и че не мога даже да го уважавам. Известно ми е, че често измъчва тебе и майка ти. Той не обича работата, каквато и да е тя. Не е успял да си извоюва каквото и да е положение в някой театър. Това обаче само ме кара да бързам още повече да те отстраня от него, да ти създам щастие в малкия дом, който приготвям, за да можеш да забравиш печалните си момински години. Твоята майка ще живее, разбира се, у нас.
— Ти си най-добрият човек на света, Християн — изрече младото момиче и обви с ръка врата му, за да го целуне.
— А графинята, Християн, твоята майка, дали ще благослови нашия брак?
— Ще го стори, бъди сигурна, защото ме обича и няма да иска да пречи на моето щастие. Впрочем — добави бързо Християн, — не бива да споменаваш постоянно, че съм от графско потекло. Имам право да се наричам граф Естерхази, но това е единственото добро от моя аристократизъм. Изкарвам всичко с честния си труд като инженер. Парите, запазени за черни дни, които има майка ми, не са повече от тридесет и шест хиляди франка. Тях не мога обаче да харча в никой случай. Намират се в банката „Ротшилд“, където ги е внесъл братовчед ми майор Естерхази.