Това суеверие отговаряше случайно на истината по отношение на този човек. Той се казваше Франсоа. Фамилното му име беше, както обикновено, неизвестно на престъпния свят и затова го наричаха Франсоа Леопарда. Това измислено име отговаряше напълно на физическата сила, котешката бързина и грубата жестокост, свойствени на младия човек.
В ежедневния си живот Леопарда беше доста добродушен, особено спрямо дамите, на които демонстрираше дори кавалерство. Горко обаче на ония, които предизвикваха неприязън у него. Яростта на Леопарда не познаваше граници и често бе проливал човешка кръв било с кама, било с револвер. Той бе несъмнено един от най-смелите крадци в Париж. Полицията го познаваше, но рядко успяваше да докаже някое негово престъпление или да го хване, когато го извършва.
Колегата на Леопарда бе около петдесетгодишен, дълъг и сух като прът. Слабото му набръчкано лице бе обкръжено от къса сива брада, лишена от всякакви грижи, подобна на настръхнала четина. Върху орловия си нос бе сложил очила, зад които гледаха дяволити, лукави сиви очи. Този престъпник не се наричаше от другарите си с друго име освен „Председателя“. То отговаряше напълно на неговата история. Син на видно семейство в Лион, той бе завършил много рано правни науки и постъпил на работа като съдия. Младият човек напредна бързо и бе назначен едва четиридесетгодишен за председател на един съд във френската провинция. Няколкото книги, които издаде, третиращи правно-научни въпроси, му донесоха слава и затвърдиха името му като добър познавач на проблемите. В това време обаче в района, в който бе председател на съда, се увеличиха извънредно много кражбите чрез взлом, без да може да се хване престъпникът. Той се появяваше добре гримирай и маскиран и умееше да се изплъзва много ловко от полицията. Злодеянията на този престъпник, който не се стесняваше и да наранява с кама, станаха най-после толкова нетърпими в цялата област, че правителството се видя принудено да изпрати тайно двама ловки и опитни криминалисти, за да го заловят.
След неколкомесечен труд двамата мъже стигнаха до неочакван резултат. Самият председател на съда, Луи Дюморие, бе тайнственият злодей, който извършваше всяка нощ престъпления и бе станал вече страшилище за цялата страна.
След като го заловиха на самото местопрестъпление — той бе ограбил тогава една мелница, а след това я бе подпалил — Дюморие не можеше вече да отрича престъпленията си. Той отхвърли даже съвета на защитниците си да се оправдае с умопомрачение. Напротив, на процеса държа бляскава реч, в която заяви, че нямал болезнена склонност към кражби, а това било за него чисто и просто желание да тревожи и тормози света, а освен това и удобен начин за забогатяване.
Председателят на съда бе осъден на десет години затвор. След като изтърпя наказанието той се премести в Париж и скоро стана един от най-страшните престъпници. Страшен най-вече, защото даваше научни съвети на своите другари и им обясняваше неща, които по-рано не бяха знаели, а им бяха полезни в дейността им. Ето защо престъпниците го наричаха с известно почитание Председателя.
Това бяха двамата мъже, които намериха през оная зимна нощ Мадлен Готие, легнала върху оградата на Пон Ньоф и готова да се хвърли в Сена.
— Я виж, взела е и отрова! — възкликна Леопарда, като се наведе по-близо над падналата в безсъзнание девойка и сложи ръка на гърдите й. — По дяволите, Председателю, струва ми се, че момичето е умряло! Усещам, че сърцето й вече не тупти, а очите й са като стъклени.
Председателя прегледа бързо нещастницата. Той бе усвоил навремето и известни познания по медицина и въобще беше човек, който разбираше от различни науки.
— Мъртва е — изрече грубо — и е постигнала целта си. Доколкото разбирам по дъха й, отровила се е с морфин. Почти й завиждам, Леопарде, че е изминала вече пътя, по който ще трябва тепърва да тръгнем.
— А какво ще направим с трупа! — запита Франсоа Леопарда. — Не е ли по-добре да я хвърлим оттук в реката, за да нямаме повече грижа с нея?