Председателя оправи очилата си.
— В предложението ти няма никаква система — отвърна той. — Преди всичко трябва да я претърсим дали няма у себе си портмоне или нещо подобно с пари. За там, за където е тръгнала, не са й нужни пари, защото там се плаща с друго нещо. За нас обаче тия плоски метални кръгчета, които хората толкова ценят, имат известна стойност, още повече, че в последно време нямаме добри приходи. Откакто оня проклет Гилберт се завърна от Френска Гвиана и стана полицейски инспектор в Париж, се намираме в постоянна опасност.
Леопарда бе претърсил междувременно дрехите на младото момиче.
— Тя няма абсолютно нищо! — поклати глава той. — Малката е била дотолкова неучтива към нас, че не се е погрижила даже да ни остави бакшиш.
— Ха-ха-ха, тя е искала да излъже Харон и да не му даде обичайната такса за превозването — засмя се Председателя. — Нейсе, когато в царството на сенките пристига красиво момиче, убеден съм, че старият лодкар го прекарва през Стикс само срещу една сладка целувка. Стикс е впрочем реката, която трябва да преминем, за да имаме най-после удоволствието да танцуваме с другите знаменити мъртъвци по поляните на блаженото царство.
— Престани да бръщолевиш научни приказки, Председателю! — извика нетърпеливо Леопарда. — Кажи ми по-добре какво да правим с трупа…
— Защо питаш толкова глупаво? — намръщи се старият престъпник. — Глупак, трябва да се чувстваш щастлив, че ти давам време за умни идеи. Ти би умрял от глад въпреки стоманените си ръце! Този красив труп ще ни донесе доста жълтици.
— Защо и как?
— Не си ли спомняш за Маврус Ленски, художник на мъртъвци?
— По дяволите, прав си, Председателю, тази мъртва жена е ценна единствено за оня луд човек!
— Не наричай Маврус Ленски луд човек! — разсърди се Председателя. — Той не е по-луд от нас. Внушил си е да рисува трупове и може би прави по-добре, отколкото ако рисуваше живи хора. Всичко живо е само половина, всичко мъртво е цяло, с една дума — съвършено. Маврус Ленски е гениален художник и светът ще го забрави много по-трудно, отколкото всички останали художници, които сега чествува. Имаш ли у себе си чувал?
Запитаният измъкна под блузата си голяма ленена торба. Двамата мъже сложиха внимателно неподвижното тяло на Мадлен Готие в нея. Леопарда вдигна тежкия товар на гръб, двамата мъже напуснаха Пон Ньоф и преминаха предградието Сен Антоан. Те не спряха, докато не стигнаха пред градската врата Сен Денис.
Настрани от шосето имаше малка, сякаш неподдържана къща. Стените й бяха затрупани доста високо със сняг и двамата престъпници трябваше да го изринат, за да могат да стигнат входната врата. Те дръпнаха звънеца. Миг по-късно на горния етаж се разтвори прозорец и се яви бледо мъжко лице, на което черните коси и брада придаваха нещо диво.
— Кой иска да влезе? — запита дълбок глас.
— Отворете ни, Маврус Ленски! — подвикна Председателя на самотния обитател на къщата. — Носим нещо за вас, от което навярно се нуждаете.
— Труп ли? — прошепна в мрака чернокосият човек и очите му пламнаха вдъхновено.
— Най-красивия труп на Париж! — отвърна Председателя. — Не се бавете повече, а слезте и ни отворете. Нямаме желание да стоим тук, докато ни види някой полицай, защото тогава ще пропадне цялата ни сделка!
Вратата бързо бе отключена. Маврус Ленски, художникът на мъртъвци, бе застанал с лампа в ръка пред късните си посетители. Двамата престъпници занесоха трупа в ателието му.
Обстановката подхождаше на странния собственик. Всичко беше в пълен безпорядък и имаше най-разнообразни неща: скелети, черепи, човешки кости, окачени портрети с трупове в най-различни положения, оръжия, четки, палитри, столчета, ценни копринени завеси и килими — с една дума хаос, който говореше все пак за артистичното чувство на художника. В средата на ателието бе поставен широк диван, облечен в тъмночервена коприна.
— Сложете трупа на дивана! — нареди Маврус Ленски и сложи лампата върху една масичка до него. — Известно ми е, много добре ми е известно, че не сте ми донесли онова, за което мечтае трескаво моят дух, моето сърце. Вие ми носите само трупове, да, трупове, но не онзи труп, който би представлявал за мене идеалната красота! Сигурно както винаги ще преживея и днес разочарование…
— И сега ли ще продължавате да говорите така? — запита Председателя, като извади с помощта на Леопарда трупа от чувала и сложи Мадлен Готие на дивана.
Матовата червена светлина, която падаше от покритата с воал лампа върху лицето на момичето, осветяваше пленително оформеното тяло, чиито стройни линии се очертаваха ясно и през дрехите.