Маврус Ленски се отдръпна, сякаш бе зърнал неземно видение.
Очите му страшно се разтвориха, а по страните му изникнаха две тъмночервени петна.
— Подлеци, къде намерихте момичето? — кресна той. — Признайте, убили сте го!
— Глупости! — промърмори Председателя. — Тя се е самоубила, като е изпила отрова, а след това се опита да се хвърли от Пон Ньоф. Успяхме, обаче, да я дръпне навреме обратно.
— Нейните стари, износени дрехи — продължи ужасно разтревожен странният художник и се хвана за черните коси — не са друго освен маска, която момичето е избрало нарочно. Толкова рядка красота може да е израснала само в дворец. Толкова очарование, толкова привлекателност, толкова девственост не могат да принадлежат на обикновено момиче от улицата! Кажете, кажете по-скоро колко пари искате за мъртвата?
— Отговори му ти, Председателю — рече Леопарда тихо на своя другар.
— Мисля, че десет жълтици никак не са много! — отвърна ученият. — Трябва да имате предвид, господин Маврус Ленски, че е голямо наказанието за кражбата на трупове и че сме рискували за вас твърде много, като ви донесохме момичето.
Художникът бръкна в джоба на жакета си и извади пълна кесия жълтици.
Докато им отброи върху малката масичка десет жълтици, Председателя и Леопарда размениха бърз поглед, който ясно говореше за онова, което мислеха двамата престъпници, когато видяха пълната със злато кесия.
— Вземете! — извика Маврус Ленски глухо. — Вземете парите и си вървете! Пазете се обаче да не кажете никому, че съм купил трупа на момичето и че се намира в моя дом. Самата мисъл, че роднините й ще искат да ми вземат трупа, ме кара да полудея. Заклевам ви, мълчете!
— Няма нужда да берете грижа в това отношение — измърмори Председателя. — Мълчанието е първото условие на всички престъпници. Ето защо можете да бъдете спокоен, господин Маврус Ленски.
Двамата престъпници се отдалечиха, художникът ги придружи до вратата и я заключи зад тях с треперещи ръце. После се качи обратно в ателието си, където Мадлен Готие лежеше на дивана.
Художникът падна на колене пред нея. Погледът, с който гледаше милото същество, изразяваше горещата му артистична мечта и вълнението му.
— Най-сетне, най-сетне! — се изтръгна от развълнуваните му гърди. — Най-сетне намерих моя идеал! Красотата лежи пред мен на смъртното си ложе и сега ще мога да започна портрета, с който ще си осигуря безсмъртието. Намерих мъртвата Венера! Ха-ха, художниците са пресъздавали богинята винаги жива, с протегнати ръце, привличаща към своята гръд цял свят. Аз обаче ще рисувам мъртвата Венера, а тя е хиляди пъти по-красива от живата, тя олицетворява съвършена красота!
Ленски започна да сваля с разтреперани ръце горните дрехи на Мадлен и когато видя през тъмната й риза девствените й форми, лудият художник се разкрещя от радост и удивление.
Той вдигна неподвижното тяло и го занесе до един черен кръст, изправен в ъгъла. Ленски завърза леко тялото към кръста, така че да протегне, сякаш обхваната от мечта, ръцете си. Главата й пък остави да увисне върху красивите гърди. После покри тялото с тънко бяло платно и нагласи с вкус гънките. Лампата остави така, че светлината да падне върху мраморно-бледото лице.
— Ще започна да работя веднага — прошепна той — и ще довърша първата скица още тази нощ! Чувствам, че ме е обхванало вдъхновение… Трябва добре да използвам този час… О, моя сладка, девствена богиньо, колко си красива и удивителна… Обожавам те… Искам да те притисна към сърцето си, хубав труп, да те стопля със собствената си жива кръв! Не, не, тя не бива да е жива… Величието на смъртта увеличава хилядократно нейната красота… Искам да я рисувам така, както я виждам пред себе си!
Ленски взе блока си, седна на едно столче и започна бързо да скицира.
В стаята цареше гробна тишина.
Но какво беше това? Художникът вдигна изненадан очи от работата си. Лека въздишка бе нарушила нощната тишина!
Кой бе въздъхнал? Да не би?… Маврус Ленски се засмя внезапно като луд.
— Полудял съм вече! — изсмя се той на себе си и се плесна по челото. — Кипящата ми кръв се е качила в мозъка и е събудила в него странни идеи! Да не би да си внушавам, че този труп току-що е… Хаха, какво бе пък това?… Добре чух, ето пак… Устата на мъртвата Венера е проговорила нещо!
— Майко! Майко.
Маврус Ленски скочи, застана блед и неподвижен до столчето, гледайки плахо към своя модел.
— Тя е жива! — извика той с болка. — Тя е жива… Тя ще избяга… искат да ми изтръгнат моя идеал… Не, не, това не бива да стане… даже ако…
По бледото му лице, изкривено в този момент от животинска жестокост, се изписа страшно решение.