Матийо Драйфус седеше в работния си кабинет в дома на Рю Фуршамбол 25. Онзи, който го познаваше отпреди две години, когато се разхождаше с младежка пъргавост из улиците на Париж, онзи, който познаваше по-раншните му пламенни очи, би се учудил при една среща с него. Матийо се беше променил страшно през последните две години и бе остарял не с две, а с двадесет години. Бледото му лице бе все още интересно, около фините му устни, обаче, се бе врязала ужасна мъка, а черните сенки около очите му говореха ясно за страданията му. Сега той носеше черни дрехи, а на шапката си — черен креп.
Матийо Драйфус жалеше наистина двама души, които представляваха за него смисъла на живота му и които бе загубил завинаги. Той оплакваше съдбата на нещастния си брат, за който не съществуваше вече надежда да се върне между живите, осъден да свърши живота си, обхванат от отчаяние на Дяволския остров.
Не по-малко кървави сълзи ронеше душата му заради съдбата на многообичната му годеница — Алиса Тери. Над писалището на Матийо бе окачен голям портрет на младата американка, окичен с венец пресни цветя, които самият Матийо подновяваше ежедневно.
И тази сутрин се приближи с един розов венец към портрета и окичи печалната рамка.
— Със свеж живот украсявам смъртта — простена Матийо, а от очите му покапаха сълзи. — О, моя скъпа, моя единствена любима. Аз, човекът, който се надявах да окича главата ти с венец от портокалов цвят, се виждам принуден да кича гробницата ти, която издигнах тук — той посочи портрета, — с цветя и да нося в сърцето си вечна мъка.
И Матийо се отпусна, обхванат от болка по любимата, на един стол.
Вратата бавно се разтвори, в стаята влезе старият Мишонет, смелият ветеран, който се бе присъединил веднъж завинаги и с непоколебима вярност като слуга към дома на Матийо Драйфус. Той поклати глава, когато видя господаря си, облегнат на писалището. По лицето на стария честен Мишонет се изрази дълбоко съчувствие и той стисна очи, за да сдържи сълзите си.
— Пак ли? — прошепна той тихо. — Постоянната мъка ще го накара да полудее, а в лицето на този човек ще изгубим един от най-благородните и най-честните хора, които някога са живели! А вие, подли интриганти, които сте причинили толкова нещастия на това добро семейство, как ли ще можете да се явите пред Божия съд? Не, аз не мога и няма нужда да чакам божия съд — продължи на глас в негодуванието си старият войник, — а ще ги хвана някой ден всички със собствените си ръце и то още на земята! Проклетници! Подлеци! Бих накарал всички да паднете на колене със сълзи в очите!
Матийо Драйфус бе скочил изплашен.
.— Мишонет — рече той, — кого кълнеш толкова ужасно?
— Струва ми се, че сте разбрали вече, господин Драйфус — отвърна старият войник. — Как да не кълна, когато виждам, че сърцето ви се къса от мъка?
— О, Мишонет — извика Драйфус и вдигна ръце, — и ти я познаваше и добре разбираш какво изгубих с нейното изчезване!
— Да, господин Матийо — отвърна старецът. — Имате право да оплаквате Алиса Тери. Но, по дяволите, аз се разприказвах и съвсем забравих, че влязох да ви кажа нещо. Господин Драйфус, вън стои една дама със забулено лице и желае да говори с вас по важна работа.
— Дама ли? С мене? Нали ти е известно, Мишонет, че не желая да говоря с никого, а най-малко с непозната дама!
— Бих ви посъветвал да приемете все пак забулената жена, защото ми се струва, че иска да ви съобщи нещо съвсем необикновено.
— Добре тогава, нека влезе.
Миг по-късно вратата се отвори и в стаята влезе дама с внушителна фигура. Лицето й бе скрито толкова добре зад гъст воал, че и най-острият поглед не можеше да го види. Цветът на воала бе зелен.