Черният майор се изкъпа със студена вода, но и това не можа да отстрани влиянието на снощното шампанско. Той заспа във файтона, който го закара пред хотел „Вандом“, и файтонджията се видя принуден да го събуди. Най-сетне бе стигнал в стая номер двадесет и седем. Там се отпусна в едно кресло, извади пълния с банкноти портфейл и започна да брои сумата, предназначена за неговия братовчед, за да не заспи отново. За съжаление, броенето упражнява приспивателно действие върху човек и затова не измина много време и черният майор се отпусна в креслото.
Той продължаваше да държи портфейла с голямата сума, която бе поставил пред себе си, върху масата. Сънят не му бе позволил даже да го върне обратно в джоба на сакото си.
Роберт, синът на черния майор, се приближи бавно към заспалия. Някакво инстинктивно чувство го накара да не събуди баща си. Той застана до него. В големите детски очи се четеше възмущение.
— Лош човек си — прошепна Роберт. — Ти не обичаш мама, ти не обичаш своите деца! Бих искал да ти сторя нещо, от което да те заболи много.
Детският поглед падна върху пълния портфейл.
— Дали ще се ядосва — продължи Роберт да говори на себе си, — ако не намери портфейла, когато се събуди? Какво ли има в него?
Роберт протегна ръка.
— Може би носи парите си — рече детето с разтреперан глас. — Може би ще мога да занеса пари на мама. Тя се оплаква винаги, че нямала пари, за да ни купи хляб. Принудена е да работи от сутрин до вечер, а ако има тия пари, би могла да купи нова рокля на Виктория, да излиза с нас и да ми подари голямата книга за индийци, която е изложена във витрината на нашия съсед — книжаря.
Пръстите му се допряха до портфейла. Но детето отдръпна разтрепераната си ръка.
— Не кради?! — рече детето и бузите му се зачервиха. — Писано е в библията, а освен това ми го е казвала често мама. Но това кражба ли е! Не, това не е крадено. Когато взимам от баща си няколко банкноти, за да ги занеса на мама, тогава те не са крадени. Ще го направя, аз ще го направя, искам да покажа на мама, че съм мъж и не съм идвал напразно у него!
Роберт взе бързо портфейла. Спящият произнесе няколко думи, когато пръстите на детето допряха неговата ръка. Той се обърна в креслото и изстена:
— Остави ме, Габриела, трябва да стана, подлецът Християн ме чака.
Роберт се отдръпна с плячката си към вратата. Той дори не провери съдържанието на портфейла, а го скри в джоба си. Сетне излезе безшумно от стаята, качи се бързо в асансьора, който се намираше на етажа, и слезе във фоайето. Едва тук го обзе ужасен страх. Обхвана го чувството, че е извършил нещо лошо и че не може да застане в този момент пред очите на чичо си Християн.
Той задържа с мъка сълзите си, нахлупи каскета си и напусна хотела. Затича се по първата странична улица.
24.
Роберт наближи църквата Нотр Дам, в която по това време нямаше много посетители. Влезе и седна на една пейка в задната част на катедралата. Бързо и крадешком започна да преглежда съдържанието на портфейла. Първо извади тридесет големи банкноти. Върху всяка от тях ясно бе написано „хиляда франка“.
Въпреки че момчето не можеше да оцени правилно стойността на парите, то все пак разбра, че е взело от баща си голяма сума. Тридесет хиляди франка! Какво ли щеше да каже майка му, ако й ги занесе? Какво ли щеше да каже? О, Роберт знаеше отговора й и на сърцето му натежа. Тя щеше да се ужаси, щом й покаже портфейла. Ще го нарече крадец, недостоен син и, което бе най-неприятно, щеше да върне на баща му парите.
Ненова не бива да стане. В малкия му мозък се втълпи мисълта, че трябва на всяка цена да лиши баща си от тези тридесет нови хилядарки. В момента, когато Роберт взе това решение, той чу сърцераздирателен плач, а след това — сладка тържествена песен.
Момчето се плъзна бавно по пейката. Детското любопитство го накара да види жената, която бе издигнала тържествено гласа си към Бога. И при това беше толкова нещастна, че се разплака.
Едно младо момиче бе паднало на колене, вдигнало ръце към небето, а едри сълзи се стичаха по красивото му лице. Роберт се заслуша в песента. Не смееше да мръдне и следеше втренчено всяко движение на момичето, което му се струваше светица.
Съществуваха ли наистина ангели, както бе разказвала майка му? Да, това бе ангел, един ангел божи и на Роберт му стана ясно защо бе срещнал ангела в църквата Нотр Дам. Бог бе видял неговия грях и бе изпратил своя пратеник да му признае престъплението и да го поправи по-скоро.