Бертулус натисна копчето на електрическия звънец. Влезе неговият секретар. Черният майор му продиктува спокойно всички лъжи, с които се надяваше, че ще успее да унищожи окончателно един нещастен и честен човек. След това подписа протокола, без да му трепне ръката.
— Благодаря ви, господин майор — каза Бертулус.
— Вие предадохте вече цялата работа на властите и бъдете сигурен, че ще вземем най-енергични мерки.
Майорът се поклони и напусна кабинета на следователя. Щом излезе обаче на стълбите, входната врата се разтвори широко и в коридора влезе странно шествие. Четирима силни работници носеха на носилка блед окървавен човек. Около челото му бе вързана бяла кърпа; превързана бе и лявата му ръка. Човекът беше граф Християн.
Когато черният майор застана побледнял до носилката, Християн се полуизправи и извика със слаб, гаснещ глас:
— Занесете ме по-скоро, вие, добри хора, които се погрижихте за мене, при следователя Бертулус. Моля ви се, по-скоро, касае се за изобличаването на един мошеник! От разкритията ми зависи много повече, отколкото предполагате. Трябва да сваля маската на един комедиант, който е направил цяла Франция нещастна, като е изпратил един невинен човек да загине на далечен остров, където по-рано, би трябвало да бъде той!
— Закъсняхте! — прошепна черният майор, като се наведе пред жертвата си. — Там горе ви очаква арестуване и публичен позор.
— И Самата смърт да ме чака — отвърна храбрият млад човек, — пак ще се опитам да извадя истината на бял свят! Бързайте, хора, чувствам, че губя вече съзнание, а преди това трябва да съобщя на следователя Бертулус, че майор граф Естерхази-Валзин е най-обикновен крадец!
Работниците изкачиха носилката, позволиха им да влязат и я поставиха в работния кабинет на Бертулус.
— Какво значи това? — запита ги изненадан следователят. — Окървавен човек? Сигурно е станал жертва на някое престъпление! Говорете, господине, ако ви е възможно. Говорете по-скоро! Кой сте вие!
— Аз съм граф Християн Естерхази!
Бертулус взе един червен формуляр от писалището си.
— Ако сте вие, граф Християн Естерхази, аз ви арестувам в името на закона — рече той остро. — Вие сте обвинен в кражба на тридесет хиляди франка.
Християн се изправи с последни сили, юмруците му се свиха, очите му изпъкнаха, а от гърдите му се изтръгна хрип на възмущение, на искрено възмущение пред тази подлост и несправедливост. После нещастникът падна в безсъзнание върху носилката. Бертулус постоя един миг мълчаливо пред нея, а умното му лице ясно говореше, че дълбоко се е замислил.
— Това не бе вик на виновник — рече той най-после, — това не е мошеник, а измамен човек. Ако единият от двамата Естерхази е крадец и престъпник, този във всеки случай не е такъв.
И той скъса червения формуляр на малки парчета, които нападаха на килима до носилката.
25.
Вечерта на същия ден, в който Роберт бе взел портфейла на баща си, на гарата, откъдето тръгват влаковете между столицата Париж и морското пристанище Хавър, имаше както обикновено трескаво движение. Бързият влак вече чакаше и пътниците се качваха в отворените вагони.
Между множеството, движещо се насам-натам, между елегантните пътници, простите носачи, слугите, чиновниците и кондукторите, се промушваше едно момче, на чието лице бе изразена твърда решителност. Беше Роберт.
Кръвта на Естерхази, която течеше в жилите му, оная кръв, в която имаше несъмнено и цигански капчици, бе изпълнила малкото момче с горещо желание да преживее приключения. Роберт не искаше вече да се върне вкъщи при майка си. От една страна го възпираше страхът да не би тя да прочете стореното зло в очите му, а от друга — вкусената внезапно свобода, която го тласкаше все по-напред по хлъзгавия път на живота.
През деня се бе разхождал из улиците, бе гледал възхитен големите витрини, бе зяпал най-различните коли, които минаваха край него, при това не бе почувствал ни най-малък глад или жажда и съвсем бе забравил, че не е ял нищо от сутринта. По такъв начин бе стигнал бавно до гара Сен Лазар.
Той видя готовия за тръгване влак, чу че ще отпътува за Хавър, градът на Франция, откъдето тръгват не ежедневно, а ежечасно кораби за всички посоки на света, и взе веднага решение да замине за там. В главата на Роберт се появиха най-примамливи картини. Бе му безразлично дали тръгва за Америка, Африка, Азия или Австралия. Той вече се виждаше в някоя чужда страна като откривател на богата златна мина, после израснал и завърнал се в стаята на неговата майка, която щеше без съмнение да посрещне радостно изчезналия си син. Той й носеше отдавна очакваното богатство, цели парчета злато, безброй бижута, а освен това бе и собственик на голяма, колкото една десета от Франция, ферма в някоя страна отвъд океана…