Генералшата напусна салона, а Фернанда застана до един прозорец, скрита зад завесата, за да наблюдава улицата.
Срещата с Анри уби надеждата й за спокойно бъдеще. Колко се чувстваше щастлива досега и колко пъти бе благодарила на Бога, задето я заведе в дома на генералшата, където я обичаха и където печелеше със сравнително лека работа много повече, отколкото бе нужно за скромния живот с майка й. Нито генералшата, нито нейният съпруг подозираха нейното минало. Сега обаче Анри бе намерил скривалището й и съдбата я срещна с подлия прелъстител, от когото искаше да се скрие.
Той навярно нямаше да мълчи, щеше да направи всичко възможно, за да разклати нейното положение в тази къща и да я лиши от прехраната й. Най-ужасното бе, обаче, че Анри знаеше, къде да потърси Фернанда, за да я принуди със заплахи да приеме отново една любов, която отвращаваше дълбоко младото момиче. Докато Фернанда размишляваше над всичко това, тя видя пред къщата да пристига файтон. Генерал Боазльо и полковник Анри се качиха и тръгнаха. Стори й се, че Анри прошепна няколко думи на генерала, който отвърна с ироничен смях. Фернанда се разтрепери. Подлецът разказваше навярно коя е майката на Фернанда и в каква къща е израснало момичето.
СВ този момент момичето чу зад себе си странно и леко покашляне, както кашлят стари хора, страдащи от задух. Фернанда се обърна. Пред нея стоеше, в средата на стаята, стара около седемдесетгодишна дама, облечена в черна рокля, скроена според модата на миналото столетие. Под старомодната шапка се подаваха бели коси. Старата дама носеше в ръка зелена плетена чанта.
— Госпожо, как сте влезли? — възмути се Фернанда. — Какво желаете и коя сте вие?
Старата дама с белите коси започна да се смее весело. Когато разтвори устата си, Фернанда видя два реда разкошни зъби.
— Явно маската ми е доста сполучлива! — чу се един познат на Фернанда глас. — Даже вие, мила приятелко, не ме познахте!
— Госпожо генералша — удиви се Фернанда, — вие ли сте? Вие се преоблякохте? Да не би да излизате така маскирана на улицата?
— Да, мила моя, това ще направя, а вие ще ме придружите. Аз ще играя ролята на вашата майка! Нека слугите ми помислят, че е пристигнала майка ви, за да ви вземе. Щом излезем на улицата, няма от какво да се страхуваме, едва ли ще ме познае някой. Бързайте, Фернанда, облечете си и ми позволете да ви говоря на „ти“, за да мога да свикна с ролята си на майка.
— О, госпожо! — извика младото момиче — аз бих била много щастлива, ако ми говорите на „ти“.
Фернанда облече палтото си и сложи малка кожена шапчица. Сетне напуснаха заедно стаята. Те не минаха през главния вход, а излязоха през една малка вратичка и се запътиха към улицата.
Внезапно ги срещна Луиза, камериерката на Клотилда.
— Какво, вие си отивате вече, госпожице Турвил? — изписка тя и изгледа любопитно старата дама. — Генералшата освободи ли ви вече за днес?
— Да — отвърна Фернанда. — Майка ми дойде, за да ме вземе. Трябва да уредим въпроса по едно наследство в съда. Госпожа Боазльо бе толкова добра и ми даде отпуск.
— Добре, че ми казахте — рече камериерката. — Разхождах се из градината, за да подишам чист въздух. Сега ще отида при госпожата, тя не обича да остава сама.
— Няма нужда — разтревожи се Фернанда. — Госпожа Боазльо се оттегли в нейната стая, понеже страда от силно главоболие. Не иска да вижда и да говори с никого, преди да го повика сама.
Двете жени минаха покрай камериерката и излязоха на улицата. Красивата Клотилда дьо Боазльо имитираше много ловко походката и държанието на стара дама, която не умее вече да ходи добре.
— Къде отиваме? — запита Фернанда тихо.
— В Рю Бержер — гласеше отговорът на Клотилда. — Сега ще се качим на омнибуса.
— Защо не във файтон?
— Защото се опасявам, че ни наблюдават, а това е по-трудно, когато се качиш в омнибус Ето иде омнибусът. Хайде, нека да се качим по-скоро.
Двете дами направиха знак да спре и се качиха в общественото возило. Те слязоха на ъгъла на Рю Бержер. Клотилда се насочи към малката сладкарница, намираща се в старомодна къща. Влязоха, седнаха на една от мраморните маси и поръчаха шоколад. Генералшата извади от плетената зелена чанта една носна кърпа и я сложи пред себе си върху масата.
В този момент в другия ъгъл на сладкарницата се изправи висока тъмна фигура, която се намираше вече там при влизането на Фернанда и генералшата, но бе скрита до този момент зад разгънат вестник.
Фигурата се оказа млад свещеник, който имаше интелигентно и приятно лице. Той застана, след като дълбоко се поклони на Фернанда и преоблечената генералша, пред по-възрастната дама и й каза: