— Госпожо, аз бях тъй щастлив да намеря жартиерата, която търсехте чрез вестника.
— Много ме радва — отвърна Клотилда. — Много ме радва, че се е намерила. Заповядайте, впрочем, и седнете на нашата маса. Трябва да ви обясня с няколко думи защо се мъчих да намеря този всъщност дребен и евтин предмет.
— Няма нужда да ми обяснявате, госпожо — отвърна свещеникът, — жартиерата е без съмнение скъп спомен.
— Имате право. Носих я, когато тях млада и преди време я дадох на моята дъщеря — тя посочи Фернанда, — която я изгуби.
— Невъзможно! — извика свещеникът. — Госпожицата едва ли е прекарала миналата нощ по брега на Сена, под Моста на изкуствата?
— Какво, там ли я намерихте? — реагира Клотилда толкова живо, че накара свещеника да погледне по-внимателно нейното лице.
— Да — отвърна той. — Намерих я под моста и наблюдавах дамата, която я е загубила. Мога да твърдя, че не беше тази госпожица!
— Сигурно друга жена е намерила жартиерата и я взела — предположи маскираната генералша.
— Споделям вашето мнение — отвърна свещеникът, — защото дамата под моста бе в компанията на трима мъже и видях, че се занимаваха с доста подозрителна работа. Те разбиха една касетка!
Клотилда ставаше все по-неспокойна. Дамата, която бе изгубила жартиерата, без съмнение бе не някой друг, а нейният съпруг — генералът. Каква ли тайна го бе събрала с другите мъже под моста и какво ли съдържаше касетката, която бяха разбили? На Клотилда внезапно й хрумна мисълта, че се касае може би за извършено престъпление. Ако пък свещеникът бе таен полицай, който разследваше престъплението, нямаше ли да смята нея и Фернанда за съучастнички?
— Ние сме две порядъчни жени, Ваше преосвещенство — рече Клотилда и се помъчи да придаде на младото си лице стар вид. — Аз се казвам Турвил, а това е моята дъщеря Фернанда. Ние живеем в една скромна квартира на Рю Севастопол, а дъщеря ми печели за нашето препитание, като дава уроци по пиано в богати къщи. Ето защо ви моля да ми вярвате, че нямаме нищо общо със сцената, която сте наблюдавал под моста. Бъдете тъй добър и ми върнете сега жартиерата, която загубих!
— С удоволствие, госпожо.
Младият свещеник бръкна в джоба на черната си дреха, но ръката му остана празна.
— Много неприятно — измърмори той, — забравих жартиерата у дома, върху писалището. За да не идвате, обаче, повторно на среща, моля ви, да ми кажете в коя къща на Рю Севастопол живеете, за да ви върна още днес жартиерата.
Клотилда прехапа устни. Вече бе уверена, че свещеникът е преоблечен детектив.
— Не, не — извика бързо. — За съжаление, трябва да се откажем от удоволствието да ви видим у дома. Ние сме две самотни жени и не можем да приемаме посещения на господа в нашата квартира, за да не говорят съседите ни лоши работи.
— По какъв начин да ви върна тогава жартиерата?
— Хрумна ми една идея. Както ви е известно, вдругиден ще се състои благотворителен базар, за който са построили вече специална дървена барака. Ще посетите ли този базар?
— Разбира се, госпожо, и аз ще допринеса нещо за благотворителността.
— Елате тогава в деня на откриването, към дванадесет часа на обяд, и ще намерите моята дъщеря в будка за продаване, на втория ред. Моля ви се, обаче, да й предадете жартиерата в затворен плик.
— Госпожо, аз ще бъда точен — каза свещеникът и стана. — Ще се видим, следователно, вдругиден към дванадесет часа на благотворителния базар. Довиждане, госпожо! Довиждане, госпожице!
Свещеникът се поклони дълбоко и напусна сладкарницата. Щом излезе на улицата, се скри бързо във входа на същата къща. Мнимият свещеник свали бързо черната дреха. Под нея се появи синя блуза и скромни дрехи, каквито носят работниците. Той сви дългата черна дреха и скри малкия пакет под блузата. После измъкна от джоба си черна перука, сложи я на главата и залепи под носа си черни мустаци. След като свърши това, запали пура и излезе на улицата, където се облегна на стената.
След малко двете дами напуснаха сладкарницата. Те отминаха човека, който пушеше, без да му обърнат внимание. Той почака, докато двете жени завиха зад ъгъла на Рю Бержер и тръгна след тях, за да ги проследи. Стигна тъкмо навреме и видя как се качиха в един от грамадните омнибуси. Човекът захвърли пурата, подгони омнибуса, качи се на покрива и седна на една от пейките.
— Няма да ми се изплъзнат вече — прошепна той. — Скоро ще ми бъде известно кой е изгубил жартиерата. Тя се нарича Турвил и живее уж на Рю Севастопол. Не ми се вярва никак, но както и да е, скоро ще видя кой се крие зад името Турвил.
В момента, когато прошепна тихо името Турвил, той чу, че някой го произнася гласно и то близо до него. До мнимия работник седеше едър гражданин, очевидно месар. Той разговаряше с едно много слабо човече, което носеше шапка под мишница.