— Да го спасим! — погледна я тъжно Херманса. — Вярваш ли, че можем да му помогнем?
— Надявам се. Поне ще направим всичко възможно, за да спасим тези загубени бегълци. Нали, любезни ми приятели? — Алиса се обърна към капитана и барона. — Нали и вие сте на същото мнение: да не губим нито минутка и да изпълним този човешки дълг!
— Нито минутка! — извикаха Емил и Клаус Грот.
— Като претърсим цялата гора, ще ги намерим.
— В случай, че капитан Драйфус е между тях — започна отново американката, — ще изпълним целта на пътешествието ни. Ако не се намира между тях, поне ще получим подробни и необходими сведения за него и за Дяволския остров.
— В случай, че капитан Драйфус е между тях — започна отново американката — ще изпълним целта на пътешествието ни. Ако не се намира между тях, поне ще получим подробни и необходими сведения за него и за Дяволския остров.
Пътниците прибраха вещите си и се приготвиха за тръгване. Херманса се чувстваше много по-добре. Надеждата, че скоро ще види любимия си съпруг, й даде нови сили, а взетият хинин подейства на болната.
За тяхно щастие след малко се завърнаха и двамата черни водачи. Те известиха, че според тях както и според много други неоспорими признаци, се намират близо до границата на Френска Гвиана и опасното съседство на блатата не е далеч.
— Толкова по-добре — реши Алиса Тери. — Поне можем да се надяваме, че ще стигнем скоро нещастното място, където се намират заблудените.
Пътниците коленичиха, отправиха гореща молитва към небесния отец и после поеха навътре в девствените гори, без да обръщат внимание на големия пек.
Негрите прибраха багажа и тръгнаха напред да пробиват път за господарите си със своите сечива. Четиримата приятели ги следваха бавно и мъчително. Те не говореха, но по устните им трептеше въпросът:
— Ще ги намерим ли? Ще видим ли мъченика на деветнадесетия век, невинно осъдения, злочестия капитан Драйфус?
28.
В предградието Батиньол, където се намира работническият Париж, дето димят гигантски фабрични комини, дето хиляди и хиляди чукове ечат и прилежно се движат безбройни ръце от ранна сутрин до късна вечер, за да задоволят нуждите на огромния град, там, дето бедните и злощастните са намерили убежище между работническата класа и дето нищетата, порокът и престъплението виреят из улиците, там именно ще заведем днес читателя си.
Часът е шест. Сирените на фабриката дадоха знак, че работният ден е свършил. Безбройни работници и работнички, т.е. безброй модерни роби на деветнадесетия век наизлизаха на улицата през широките врати на мрачните работилници, където трябва да пъшкат през целия ден под тежката работа за нищожна надница.
Те бързат говорещи или мълчаливи към домовете си, в слабоосветените си стаички, в мрачните нехигиенични жилища, в които не живеят сами, а по двама и трима. Там ги очаква скромна вечеря, може би и намръщено лице, с което майката, мъжът, любовникът поздравява работничката, която все още не донася достатъчно пари вкъщи, макар че е работила цели шест дни в седмицата като товарно животно.
След като работниците се бяха почти разбягали, две момичета напуснаха фабриката на Прокасиновите наследници, която беше прочута из цяла Франция и оттатък река Рейн с производството на изкуствени цветя.
Тези две момичета бяха по-грижливо облечени от другарките си и изглеждаха по-образовани. Едната от тях беше руса красавица, висока и бледа, а другата цъфтеше като росна роза и красивото й лице, златорусата й коса и стройната й фигура, я правеха вълнуваща хубавица.
— Ева, върви по-бързичко — каза това красиво същество. — Чакам с нетърпение да отида вкъщи и да прегърна миличкия си Максим. Ах, ти не знаеш колко е мил. Сутринта така сладко ми протягаше ръчичките си, когато му казах довиждане.
— Драга Марион, мислиш ли, че бързам по-малко от теб! — отговори бледото момиче, назовано с името Ева. — У нас наистина не ме очаква такова малко същество, каквото ти имаш, но грижата за слепия ми баща не ми позволява да губя нито минутка. Бедният се нуждае повече от мен, отколкото детето ти от тебе. Ти поне можеш да бъдеш спокойна, че добрата госпожа Небел се грижи за него, сякаш е нейно собствено дете.
— Бедната госпожа Небел — съгласи се красивото момиче със златорусата коса, — тя не е изпитала голяма радост от собственото си дете. Малкият Бижу, синът й, е за съжаление останал джудже и макар че има и някои други качества, е подивял от постоянното скитане из улиците, където лете продава теменужки, а зиме кибрит.