Марион и Ева. Читателят без съмнение ще си спомни, че тези две момичета са наши стари познайници. И наистина, бледото високо момиче беше Ева Рихтер, дъщерята на Мъртвешката глава. След като изгуби приятелката си Павловна и научи от Помпадура в голямата парижка болница, че баща й е ослепял, тя направи всичко, за да намери нещастника.
Нейната невинна детска обич й подсказваше, че каквото и да е направил баща й и колкото и да е грешил, тя е длъжна да подкрепя този нещастник, когото е сполетяло божието наказание. Затова се отправи за Белмари и най-после сполучи да намери баща си.
Мъртвешката глава се намираше в плачевно състояние. След срещата си с Помпадура във воденицата, той бе напуснал нощното си жилище и скиташе из околността. Случваше му се често да няма през нощта подслон и да остава под открито небе. Когато намираше някоя празна кучешка колиба, напъхваше се в нея, а в по-студените нощи се завираше в боклука, изхвърлян от някой богат селянин зад стобора. — Мъртвешката глава просеше. Хората му подаряваха това-онова, само за да се махне по-скоро от очите им това страшилище. Дрехите му бяха изпокъсани и висяха по него като дрипи. Малко са тези, които могат да изтраят дълго такъв живот, но Мъртвешката глава притежаваше голяма сила и странна мечешка натура, която понасяше всичко. Неговият вид беше станал още по-ужасен. По грозното му лице бе израснала дълга пепелява брада и във ветровито време тя се развяваше, придавайки му вид на пъклено привидение.
Но истинската детска обич надви отвращението и страха и Ева прибра баща си в Париж. След фалита на фирмата „Бернард и синове“ тя изработваше изкуствени цветя във фабриката на Прокасиновите наследници с добра заплата. Беше наела за себе си и за слепия си баща по една стая в къщата на госпожа Небел, където се и хранеха. Там Ева намери Марион, дъщерята на Форцинети.
Читателите ни ще си спомнят, че тази нещастна жертва на черния майор беше занесена от къщата на акушерката Красцинска в родилното заведение за злочести жени, където подари живота на едно момче. Марион се оправи постепенно, възвърна младежките си сили и разцъфтя още повече. Но най-чудното и радостното беше, че отново си върна и нормалното душевно състояние, само не можеше да си спомни кой я беше прелъстил. Горката, знаеше само, че беше „черен мъж“. Марион си припомняше твърде добре, че е избягала от бащината си къща, защото не можеше да понесе срама. Но и сега още не се решаваше да се покаже пред очите на стария си баща. Тя укриваше своето име в болницата и след като напусна не се завърна в родния си дом, а отиде с труд да изкарва насъщния си.
В болницата лекарите я бяха обикнали и прислужниците я препоръчаха във фабриката на Прокасиновите наследници, където се и настани. Марион притежаваше извънредната дарба да прави изкуствени цветя и за много кратко време беше станала добра работничка, така че получаваше заплата, която й позволяваше да живее човешки с малкото си детенце Максим в къщата на госпожа Небел.
В тази къща се бяха събрали на вечеря. Масата беше покрита с чиста бяла покривка. Наистина, ястията не бяха избрани, но пак се харесаха на гостите, тъй като бяха вкусно приготвени, а хората бяха огладнели от тежката работа.
По време на вечерята Марион държеше детенцето у себе си. Малкото хубаво момче с русите къдри приличаше на майка си и беше станало любимец на гостите. Всички съжаляваха, че Максим не може да яде заедно с тях и трябваше още да смуче от шишенцето си.
До Марион седеше Ева, а до нея — баща й. Тя му режеше месото и се грижеше за него. Слепецът носеше зелени очила, за да прикрие донякъде отвратителната си грозота. Близо до Мъртвешката глава се беше сместило джуджето Бижу, синът на хазайката. Малкият беше клекнал на ниска пейка, пригодена специално за него. Госпожа Небел седеше до него и често ставаше, за да обслужва гостите.
Края на масата заемаше момък на около двадесет и пет години, който също се числеше към гостите на госпожа Небел. Този млад мъж се наричаше Арман Боне и беше счетоводител в същата фабрика, в която работеха Марион и Ева. Момъкът имаше симпатично лице, кестенява къдрава коса, малки мустачки и сиви очи. Въпреки че заплатата му позволяваше да живее по-охолно, той се задоволяваше с простите ястия, които му предлагаха, и със скромната стаичка на горния етаж в тази къща.
Членовете на това малко общество се разбираха добре помежду си, все едно че бяха роднини и принадлежаха към едно семейство.
В момента имаше думата Арман Боне и всички го слушаха внимателно, защото разказваше увлекателно. Особено внимателни слушателки бяха двете момичета. Те поглъщаха думите му с истинско благоговение, а когато нямаше работа край слепия си баща, Ева го гледаше постоянно. Тогава бледите й страни се покриваха с нежна червенина, а очите й блясваха като светулки.