— Марион — чу тя един приятен глас, — Марион, искате ли да ме изслушате? Трябва да говоря с вас.
Дъщерята на майор Форцинети се обърна. Зад нея стоеше младият счетоводител и я гледаше с нежност.
— Марион — продължи Арман тихо, след като погледна към вратата на кухнята и се увери, че е затворена. — Марион, отдавна трябва да сте разбрали, че ви обичам. Моите погледи са ви открили това, но колко дълбока, колко голяма е любовта ми към вас, това не знаете и не мога да ви го опиша в тази минута, защото не намирам думи, с които бих могъл да се изразя. Марион, ако цените защитата и любовта ми на честен човек, не отблъсквайте предложението ми — станете моя съпруга и аз се заклевам, че ще ви направя щастлива!
Прелестната млада жена слушаше с трепет трогателните думи. Червенина покри красивото й лице, тя затвори очите си и притисна ръце към развълнуваните си гърди.
— Господин Арман — задъхано изрече тя, — благодаря ви за любезните думи. Трябва да ви призная, че вие сте за мене мил и скъп. Но да стана ваша жена — не, не, това не мога. И понеже ви уважавам и ценя високо както никой друг на земята — принудена съм да отблъсна предложението ви.
— Марион — викна Арман и забрави от вълнение да сниши гласа си, — Марион, в тази минута вие ми подарихте небето и същевременно ме хвърлихте в страшна пропаст. Как така? Вие ме обичате и не искате да станете моя жена? Кажете ми, каква е пречката помежду ни?
— Моето минало — детето!
Из очите на Марион бликнаха сълзи.
— Господин Арман, вие сте почтен човек — продължи нещастното момиче, — а аз — опетнено същество. Но ако ме обичате, трябва да ми повярвате, кълна ви се в успокоението на душата си, че не съм била лоша, лекомислена и безчестна, че Максимовото раждане е страшна тайна за мен. Как да ви обясня, как да ви накарам да повярвате в невероятното…
Тя закри с ръце лицето си и захълца тихо, но сърцераздирателно. Арман я прегърна и я притисна нежно към гърдите си.
— Обично мое момиче — шепнеше той, — не ми трябва никакво обяснение и ако искаш,никога вече няма да говорим за миналото ти. Както ще бъда за тебе добър съпруг, така и детето ти ще намери в мое лице грижлив баща. Марион, моя Марион, обичам те неизказано! Кажи ми само, че искаш да станеш моя, моя обична съпруга завинаги!
Жената се притисна до мъжа, главата й се отпусна на рамото му. В тази минута те бяха толкова запленени от сладостните си чувства, че не усетиха тихото открехване на вратата.
На прага се показа Ева. Бледото момиче беше толкова поразено от видяното, че залитна. По лицето му се изписа дълбока, неизказана болка. Хвана се с две ръце за вратата, държейки се едва на краката си. Стисна устни, за да сдържи вика си. После полека и безшумно затвори с трепереща ръка и се опря на рамката. През открехнатата врата се виждаше и чуваше всичко, което ставаше в стаята. Ева остана да слуша, искаше да изпие чашата на болката до дъно. Тя също обичаше момъка, който в този момент държеше приятелката й в прегръдките си и я молеше да стане негова съпруга.
О, какво блаженство имаше в тази дума! Ева би дала половината от живота си, ако Арман говореше така на нея. От много месеци насам тя всеки ден, всеки час очакваше признанието на Арман. Горката, никак не допускаше, че този момък ще потърси искрена любов в друга, а не в нея! Не беше ли тя честно, неопетнено момиче? А Марион! Наистина, Ева обичаше от все сърце приятелката си, но грехът на Марион не можеше да се скрие. Арман го виждаше всеки ден. И все пак бе харесал онази, която нямаше чисто минало и непокътнато сърце.
Развълнуваната кръв на Ева, бликаща буйно в жилище й, преля в мозъка. Сигурно красотата на Марион го бе заслепила. То беше само моментно опиянение. Когато премине, той ще се разкайва и ще се чувства нещастен. Някакъв непознат глас шепнеше на Ева:
— Ти трябва да го запазиш от заблуждение. Употреби всичко, за да го отделиш от нея. Намери средство Арман да забрави Марион. Тогава, тогава ще принадлежи на теб!
Досега Ева не беше правила никому зло. Но този проклет глас разврати чистата й душа. Тя почна да го слуша и да му се подчинява. И за пръв път стана подслушвачка. Чу гласа на Марион, който казваше на Арман:
— Обични ми, трябва да знаеш всичко, всичко как е станало… Преди не бях бедна и изоставена. Аз принадлежах преди към най-доброто общество. Дъщеря съм, едничко дете на майор Форцинети, директора на военния затвор. Баща ми ме обичаше сърдечно и ме пазеше като очите си. О, Боже мой, ако старият ми баща знаеше къде се намирам, той щеше да ме търси и да ме намери и в най-затънтения край на Париж. Но съм принудена да се крия от него, защото не смея да занеса в къщата му срама си. Преди около една година се разболях от нервна болест, която ме обхващаше от време на време. По цели седмици бивах в пълно съзнание, но внезапно ме обземаше нещо непознато и ми се струваше, че трябва като че ли да се покорявам на невидима сила, сила, която не виждах пред очите си, но която ме владееше, както господарката има власт над своята беззащитна робиня. Струваше^ми се също, че болките ми от време на време нарастваха след срещата с неизвестна личност.