— Полунощ мина — отвърна Бижу тихо, — но ме е страх, чичо Мъртвешка глава. Страхувам се от полицията. Днес чу какво е публикувано във вестниците. Нашите тайни нападения разтревожиха цял Париж. Ако попаднем в ръцете на полицията, не ще останем живи.
— Бижу, ти си и ще си останеш глупак — изсъска Мъртвешката глава. — Както виждам, се уплаши от дрънкането на глупавите вестници и си въобразяваш, че ще ни хванат. Ха-ха, това е невъзможно, казвам ти. Ние сме хитри и всяка нощ отиваме в друг квартал на Париж и се появяваме там, където най-малко ни очакват. И после — кой ще повярва, че един сляп и едно джудже вършат убийства? Никой, казвам ти, никой.
— Вярно е — промълви Бижу. — Когато някой ни види, преструваме се, че просим и никой не минава покрай нас, без да ни даде милостиня.
— Но когато мине някой тлъст — озъби се слепият, — тогава го натискаме. И не му даваме дори да се опомни Той дори не знае, какво се е случило с него.
— Да, така е. Те падат като мухи на тротоара, когато им прерязвам сухожилието. Чичо Мъртвешка глава, наистина, ти ме научи на добро изкуство.
— Ха, това не е нищо, мое джудженце — отговори старият престъпник. — Ако ме слушаш, ще те науча на такива номера, че ще станеш чудо на Париж и страх за Франция. Почакай само, докато напълня сламеника си с пари и скъпоценности. Ще си купим малка къщичка в някое предградие и ще работим свободно. Тогава ще узнаеш кой е чичо ти Мъртвешка глава и как умее да живее. Чакам го това време, за да се подмладя и да играя ролята на библейски проповедник пред глупавата си дъщеря. Ще се наслаждаваме на всички земни удоволствия и ще живеем заедно, сякаш сме едно тяло и една душа. Аз ще си служа с твоите очи, — а ти — с моите сили. Ти си безсилно джудже, а аз съм великан и моите юмруци са железни. Ха-ха, малко куче, „Мъртвешка глава &“ ще бъде прочута фирма, тя ще предприема всякакви работи: кражби, насилие, грабеж, убийство и прочие. Тя ще върши всичко.
— Да, тя ще върши всичко — повтори джуджето и потри самодоволно ръце.
Слепият стана.
— Малко куче, води ме — заповяда той. — Тръгваме.
— Чичо Мъртвешка глава, чукът в тебе ли е?
— Да. А твоят нож?
— Скрих го в палтото си. Днес го наострих като бръснач.
— Добре си направил, малко куче. Само режи добре! Това е най-важното.
Бижу отвори вратата и изведе слепеца навън. Двамата слязоха мълчаливо и безшумно по малката стълба, която водеше към пътната врата. Слепият напипа бравата и отключи предпазливо вратата. Двамата престъпници излязоха на улицата, затвориха тихо и се отдалечиха бързо. После тръгнаха по-бавно. Бижу хвана ръката на слепия и го поведе грижливо. Някои от минувачите се спираха, вадеха кесията си и слагаха дребни>монети в ръката на слепеца.
— Благодаря ви сърдечно от името на слепия си баща — казваше джуджето.
Двамата крачеха бавно из улиците и тайно се присмиваха на добродушието на глупавите хора.
— Къде ще отидем днес? — запита малкият Бижу огромния си спътник.
— На Пон Ньоф — гласеше отговорът. — Но не на самия мост, а ще преминем по пътеката, която води към брега на Сена4.— Там можем да работим, без да ни смущава някой, а утре Париж пак ще говори за мистериозно престъпление. Малко куче, върви по-бързо!
Двамата тайнствени престъпници поеха мълчаливо из нощната тъмнина пътя към Пон Ньоф.
Половин час след като слепият и джуджето напуснаха къщата на госпожа Небел, пътната врата на сградата пак се отвори. Но този път на улицата се промъкна една женска фигура и заключи тихо след себе си. Това беше Ева Рихтер. Тя бе наметната с черна мантия, с шапчица на главата, а гъст воал покриваше лицето й. Девойката хвърли бегъл поглед към слабоосветените прозорци, зад които спеше Марион с детето си. После се отдалечи от къщата и забърза по улиците на предградието Батиньол.
Край Ева минаваха мъже, спираха се и се заглеждаха в нея. Други пък тръгваха подире й, като й шепнеха на ухо такива неща, от които тя се червеше от срам. Момичето забули още по-плътно лицето си и удвои крачката си.
След доста дълго лутане тя стигна най-после търсеното място. Намираше се пред военния затвор. Ева се поколеба за минута. Скоро обаче надви страха и смущението и пристъпи без колебание към един офицер, който в това време говореше с часовоя.
— Извинете, господине — каза тя, — искам да говоря с господин майор Форцинети.
— Как, по това време, сега, нощем?
— Да, господине. Имам да съобщя нещо важно на господин майора.
— Аз съм дежурен офицер — отговори непознатият — и не мога да позволя никому да влезе в тая сграда, освен ако знае паролата.
— Господине, моля ви, заведете ме при майора! Нося известие за дъщеря му!