Изненадан, мъжът изгледа Ева строго.
— Щом е така — реши разколебан, — уверен съм, че ще бъда оправдан, ако направя изключение. Елате с мене!
Той натисна копчето на електрическия звънец до главния вход на затвора и след няколко минути се яви ключарят с фенер и с голям сноп ключове в ръка. Часовоят отдаде чест и дежурният офицер въведе Ева в двора на затвора.
Няколко минути по-късно момичето се озова в жилището на Форцинети. Придружителят й събуди слугинята и й нареди да извести майора, че една госпожица желае да говори с него.
Форцинети още не спеше. Понеже в два часа след полунощ искаше да огледа килиите, седеше облечен на един стол и четеше вестници. Бедният човек беше чувствително остарял. Откакто нещастната му дъщеря избяга, сивите му коси побеляха като сняг, а челото и лицето му се набръчкаха още повече. Майорът остана учуден и изненадан, като чу от слугинята, че е дошла жена, която иска да говори с него.
Старецът изпита радостното предчувствие, че появяването на непознатата е във връзка с изчезването на Марион. Той скочи от мястото си и влезе в съседната стая, където го чакаше Ева. При влизането на стария майор момичето сне воала от лицето си. Нежните и открити черти направиха добро впечатление на Форцинети, а благородната му мъжествена фигура и печалният му вид внушиха на Ева дълбоко страхопочитание към неговата личност.
— Госпожице — започна Форцинети, — идвате в необикновено време и това ми дава основание да мисля, че ще ми съобщите нещо важно.
— Господин майор — кротко заговори Ева, — имате право. Преди няколко часа ми се удаде да направя важно откритие, което ме принуди да дойда при вас толкова късно.
— Важно откритие ли? Мислите ли, че то ме интересува?
— Да, господин майор — кимна момичето развълнувано, — то ви интересува твърде много, защото се отнася до дъщеря ви.
— До Марион?
Името се изтръгна сякаш от сърцето на стария войник. Скръбта и надеждата се вляха в него и ужасът на тъжните часове, които беше прекарал в усамотението си, възкръснаха в него. Майорът се отпусна немощен на един стол. Момичето се уплаши. Струваше му се, че този войник, който е стоял неустрашим срещу топовните изстрели, срещу звънтенето на щикове и саби, сега ще изгуби съзнание и ще припадне. Ева дълбоко се трогна от душевното терзание на стареца, пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.
— Кураж, господин майор — промълви тя тихо и уплашено, — нося ви радостно известие. Вашата дъщеря е жива.
— О, Боже, с нетърпение очаквам да я видя. Нали ще я видя пак, ще я притисна до гърдите си и ще бъдем заедно, заедно, както бяхме преди!
— Ще намерите дъщеря си здрава и читава — продължи Ева. — Тя е благородно, трудолюбиво момиче изкарва със собствените си ръце, честно и почтено, насъщния си…
— Но защо не се е върнала при мене? Защо работи, когато може да има при баща си всичко, което сърцето й би пожелало?
— Господин майор, срамът я възпира. Вие сте я проклели веднъж и тя се страхува да не бъде повторно отблъсната.
— О, какво заблуждение! — изхлипа Форцинети, като повдигна ръце към небето. — Сърдих й се, това е истина, казах й тежки думи и в първия порив на скръбта си дори й се заканвах. Но кое бащино сърце би останало непримиримо, кой не би простил на детето си, кой не би му помогнал, когато се намира в нещастие? При това толкова я обичам, да, обичам я неизказано и сърдечно, обичам я повече от живота си.
Очите му се напълниха и едри сълзи се затъркаляха по бузите му.
Ева също плачеше. Тя беше трогната, покъртена до дъното на душата си. На майора внезапно хрумна нещо и той бързо стана от стола.
— Вие казахте, че можете да ме заведете при нея — попита неуверено той. — Възможно ли е това да стане сега, още тази нощ? Моля, не отлагайте нито минута…
— Тогава да вървим.
— Благодаря ви, хиляди пъти ви благодаря. На дело ще изкажа благодарността си към вас. Вие принадлежите към работническата класа, нали? Не съм богат, но средствата ми все пак позволяват да…
— Спрете, спрете, господин майор! Не искам никаква награда. Не, не, господин майор — за това, което направих и остава да правя още, не искам никакво възнаграждение. Най-голямата награда за мене ще бъде да видя щастлива бедната си приятелка. Пригответе се да вървим!
Форцинети стисна сърдечно ръката на Ева и после изчезна в съседната стая. Не мина минута и той се върна, запасан със сабя и наметнат с дълъг офицерски шинел.
— Госпожице, елате — каза той. — Накъде трябва да вървим?
— Към предградието Батиньол.
— То е доста далече оттук. Ще наемем файтон. По-скоро, да знаете как тупти сърцето ми. Мисълта, че пак ще видя дъщеря си, ме подмладява.