Старецът вървеше с такава младежка пъргавина, че Ева една го следваше. Улиците бяха опустели и навсякъде цареше мрак.
Майорът не можа да намери файтон около военния затвор.
— Нищо — примири се той, — ще вървим до Пон Ньоф. Там винаги се намира файтон или кабриолет. Нека тръгнем по най-късия път и да вървим по брега на Сена. Страхувате ли се, чедо мое?
— Ни най-малко, господин майор. Защо да се страхувам, когато ме придружавате?
— Радвам се. Както виждам, вие сте не само добро, но и безстрашно момиче. Марион трябва да ви обича твърде много, нали?
— Ние сме добри приятелки.
— Надявам се, че такива ще останете и занапред. Щом Марион се върне в къщата ми, и вие ще можете да живеете с нея.
— Господин майор, страхувам се, че не ще бъде лесно да я убедите да се завърне при вас.
Майорът спря и изгледа Ева учуден.
— Мислите ли — изрече той натъртено, — че моята дъщеря ще се колебае да се завърне в бащината си къща? О, сещам се. Може би вие мислите, че детето й ще стане причина за недоразумение. Мамите се, ако мислите така. Всичко е простено. Всичко е забравено. Ще обичам заради нея и детето й. Никакви упреци не ще произнесат устата ми. Моята дъщеря ще намери в мен добър баща, който не прощава наполовина, а от сърце и душа.
— Господин майор, не в това се състои работата — обясни Ева. — Марион обича един младеж. Боже,мой, каква мизерна роля трябва да играя!
Ева се спря и скри в ръце лицето си. Майорът се вгледа учуден в нея. Горкият не можеше да си обясни последните й думи, нито пък болезнения й вик. В душата на момичето бушуваше жестока борба. Но най-после добрият дух победи над злите й намерения.
— Господин майор — хвана.тя ръката на стария войник, — ще ви изповядам всичко; Не само грижата за Марион, но и лошото, недостойно чувство на завист и ревност ме накара да дойда по това време у вас. Марион и младежът се обичат искрено. Бях заслепена и мечтаех да нарека някога този младеж свой съпруг. Затова именно дойдох при вас и искам да ви заведа при Марион. Да, господин майор, имах намерение да скъсам връзките между дъщеря ви и любовника й — един беден счетоводител — и да ви накарам да ги разделите.
— Никога няма да го направя — каза Форцинети, — стига да е честен момък.
— Имах намерение да ви кажа, че годеникът на Марион е безнадежден човек и че сте длъжен да ги разделите. Но това би било подла лъжа и благодаря на Бога, че нея изрекох. Не, господин майор, този младеж е достоен да се нарече ваш син. Моля ви, не отказвайте благословията си на тези две нежно любящи се сърца. Нека Марион и Арман бъдат щастливи. Боже мой, какво ми, г е, сама изрекох смъртната си присъда…
Майорът беше принуден да я прихване, за да не падне. Но прохладният нощен въздух скоро я свести.
— Чувствам се по-добре — промълви тя тихо. — Да вървим. Ще ви заведа при Марион. Тръгнах от къщата си да направя зло, но сега се връщам, за да извърша добро.
— Чедо мое, небето ще ви благослови за това — каза старецът.
Двамата продължиха пътя си по брега на Сена. Откъм реката пътят бе обрасъл с гъст върбалак и ги отделяше от шумящите води. Пред тях вече светнаха фенерите на Пон Ньоф. Пътеката стана толкова тясна, че майорът и Ева трябваше да вървят един зад друг. Форцинети тръгна напред, а момичето ситнеше след него.
Изведнъж майорът чу вик, който се изтръгна от гърдите на Ева:
— Господин майор, пазете се да не паднете. Там на пътеката има нещо!
В същата минута това „нещо“ се съживи. То побегна, скочи и се пъхна между краката на майора.
Ева видя, че малкото същество измъкна кама и я насочи към коленете на стария войник. Смелото момиче се спусна към загадъчното същество и го ритна силно с десния си крак. От гърлото му се изтръгна болезнен писък и то падна на земята. В това време Форцинети отскочи встрани и извади шашката си.
— Какво става тук? — извика той високо. — Това е нападение, искат да ни ограбят!
— Хей, слепецо, накарай го да онемее! — писна малкото същество.
Из храсталака изскочи исполинска мъжка фигура и се спря до майора.
— Ето го, смажи го!
Гигантът замахна силно с железен чук. Ударът беше отправен към Форцинети.
— Назад! — извика Ева и скочи между убиеца и жертвата му. — Милостиви боже, какво значи това? Това лице, този глас…тате!…
В същия миг последва тежък удар и се чу трясък. Ева се повали с разбита глава на земята.
— Убиецо! — изрева Форцинети и се спусна с изтеглена сабя върху слепия.
— Назад, Мъртвешка глава! — извика Бижу. — Ти уби собствената си дъщеря, ти…
Последните думи на джуджето заглъхнаха на устните му и се превърнаха в глухо стенание. Острието на Форцинетовата сабя се беше забило в шията на дребното същество. Малкият престъпник хвана сабята с двете си ръце, залюля се и падна възнак на земята. От раната му шурна кръв и започна да обагря пътеката.