— Лейб, дете мое — изграчи Соломон, — чуй какво ще ти кажа. Този човек, този удавник, това мъртво парче месо, което уловихме с въдицата си, познавам твърде добре, защото често имах вземане-даване с него. Тоя беше най-прочутият разбойник и крадец в Париж и всяваше страх и ужас навсякъде, където се появеше. Наричаха го Мъртвешката глава заради вида му. Лейб, ако направиш поне наполовина от това, което е направил този почтен смъртник, ще станеш богат и прочут мъж. Ще занесем сега този труп на доктор Триколет, който ще го разпори с ножовете си за полза на науката. А защо да не го продадем? За това ли, че ми е бил добър приятел? Парите са си пари, а мъртвецът си остава мъртвец. В алъш-вериша няма приятелство. Имам ли право, Мъртвешка главо?
След като изрече този човеколюбив монолог, Соломон Дулсети се обърна със засмяно лице към вкочанения исполин и го потупа по гърдите, а достойният му ученик Лейб го изгледа учуден и като се озъби, повтори многозначещата поука на учителя и майстора си:
— Парите са си пари, а мъртвецът си остава мъртвец!
Форцинети въздъхна и се хвърли на колене до Ева. Старият войник вдигна окървавената й глава, после хвана дясната ръка на нещастната и попипа пулса й, за да разбере дали е жива.
— Разбойникът я уби! — изрече той тъжно. — Разби черепа й с чук. Помощ, помощ, тук се извърши страшно убийство!
Този вик прозвуча страшно в нощната тишина. От Пон Ньоф няколко минувачи притичаха към мястото на престъплението, събраха се около стария майор и загледаха безутешно момичето, което умираше в ръцете му.
Притеклите се на помощ бяха трима непознати. Двама от тях очевидно принадлежаха към нощните улични птици. Те бяха жени с начервени лица, облечени в странни тоалети. Но тези нещастни същества бяха толкова добродушни, че заридаха и запроклинаха убиеца, когато видяха окървавеното полумъртво момиче.
Третото лице беше един добре облечен господин, интелигентното му лице се украсяваше от гъста възсива брада, а зад очилата блестяха две хитри очи, пълни с живост.
— Не ридайте напразно — каза този господин на двете жени. — Ако искате да направите нещо за нещастната, побързайте към най-близкия полицейски участък и кажете да изпратят болничната кола.
Двете жени млъкнаха и се запътиха бързо към участъка.
— Мъртва ли е? — запита господинът стария майор.
— Не, мисля, че е още жива. Но нещастницата е загубена — силният удар на убиеца й строши черепа.
Господинът с очилата влезе в гъсталака, спусна се през стръмнината надолу към реката и намокри кърпата си във водата на Сена. Това беше доста опасно, но непознатият го направи без да се колебае. После се покатери по стръмнината и изми кръвта по челото и страните на пострадалата. Студената вода като че ли подейства добре на нещастницата. От гърлото й излезе тежка въздишка и след минута очите й се отвориха. Но личеше, че трябва да употреби големи усилия, за да събере мислите си и да си спомни за току-що станалото. Силни тръпки пролазиха по тялото й, а насълзените й очи се устремиха към забуленото от облаци небе. И тогава изтръпна.
— Хванаха ли го? — изстена тя едва чуто. Форцинети се наведе над нещастното момиче И го погали. От раната все още бликаше кръв.
— Дете мое, за кого говорите? — запита той тихо. — Кого да хванат?
— Баща ми, слепия ми баща!
Но в следния момент мислите й се насочиха в друго направление и тя продължи трескаво:
— Не, не обръщайте внимание. Аз бълнувах, тресе ме, но кажете ми бързо, хванаха ли човека, който ме удари по главата? Той е…
— Избяга — прекъсна я Форцинети. — Подлецът успя да се спаси.
От гърдите на Ева се изтръгна въздишка.
— Но неговият съучастник — продължи старият майор — не избягна наказанието си. Лежи промушен в краката ми.
— Струва ми се, че мъртвият злодей е момче — забеляза господинът с възсивата брада, — но не, сега го виждам по-добре, той е джудже.
— Бижу — изстена Ева тихо. — О, бедната майка, каква скръб ще й причини това известие!
Изминаха няколко минути, без някой да проговори. През това време Форцинети и непознатият се оглеждаха нетърпеливо за болничната кола. Ева охкаше тихо и студени тръпки побиваха младото й тяло. Тя вдигна бавно ръка и майорът почувства, че му хваща пръстите.
— Господин майор — прошепна тя с гаснещ глас, — последният ми час наближава. Усещам, че ще умра.
— Дете мое, не мислете за това! Вие ще живеете, пратихме вече за лекар.