Ева поклати печално глава и въздъхна безутешно.
— Помощта ще пристигне късно — простена тя. — Усещам, че до няколко минути всичко ще свърши. Никой, никой не ще плаче за мене, светът не ще забележи смъртта ми. Животът ми беше мрачен, мизерен, без любов и без щастие.
Форцинети и непознатият гледаха съчувствено прелестното младо момиче, което нямаше щастието да се наслаждава на живота.
— Но преди да умра — продължи Ева с все по-слаб глас, — искам да махна един тежък товар от душата си.
— Щом стигнете болницата, можете да повикате свещеника — утешаваше я Форцинети. — На него ще се изповядате, ако наистина ви тежи грях.
— Не ми трябва свещеник. На вас, майор Форцинети, и на този господин от другата ми страна ще изповядам тайната си. Бързо, нещо необикновено става с мене, студено… студено ми е… очите ми се премрежват… Притъмнява.
— Това са признаци на близка смърт — промърмори непознатият, като обърна лицето си.
Ева опита да се изправи малко. Чертите на смъртнобледото й лице бяха обтегнати, а очите й светеха необикновено. Внезапно тя вдигна дясната си ръка и посочи към отвъдния бряг на реката, сякаш виждаше там някакъв призрак. После от устата й се изтръгнаха с голяма мъка следните думи:
— На Дяволския остров — далече през морето — тлее един злочестник. Той се нарича капитан Алфред Драйфус. Казваха и казват още, че е изменил на Франция, осъдиха го, отделиха го от жена и деца и го пратиха на заточение. Но аз… — гласът изведнъж се усили и тя продължи едва ли не с тържествен тон — аз се кълна тук пред лицето на смъртта и Бог нека ми бъде свидетел: капитан Драйфус е невинен, той стана жертва на един мизерен и безсрамен подлец!
Умиращата се повали пак с болезнен вик на коленете на Форцинети. Непознатият се наведе над главата й и прошепна задавено.
— Всемогъщи Боже, какво знаете за капитан Драйфус О, съвземете се, говорете, говорете! Вие казахте, че е невинен. Имате ли доказателства? Слава Богу, тя пак отваря очите си!
Умиращата отвори уста и бързо продължи:
— Името ми е Ева Рихтер. Бях на служба в дома на Драйфус… майор Естерхази ме принуди да открадна от господаря си ключовете от писалищната му маса и Естерхази взе документите. Драйфус не е предател, той е невинно осъден… невинно… не…
От гърдите на Ева излезе още един глух стон и после тя затвори завинаги очи. Нещастното момиче се отпусна настрана, остана неподвижно и предаде душата си на Бога.
Старият войник закри с ръце очи и прошепна:
— Нещастната умря, без да ми каже къде да търся дъщеря си.
По Пон Ньоф мина кола. Светлината на фенерите й пронизваше нощния мрак. Тя се приближаваше бързо към местопрестъплението. Беше болничната кола, предназначена да закара Ева в болницата.
Телата на Ева и на джуджето Бижу бяха положени в нея и тя потегли към моргата — къщата на смъртниците. Форцинети и непознатият се упътиха заедно към Пон Ньоф.
— Умиращото момиче ви назова по име — каза господинът с очилата. — Вие сте майор Форцинети, управителят на военния затвор. Вашето име бе достатъчно да ми покаже, че имам работа с човек, известен със своята честност. Господин майор, случаят ни събра по чуден начин и ние сме свидетели на последното признание на умиращата, че капитан Драйфус не е изменил на Франция, а майор Естерхази — този мизерник — е откраднал известните документи на нещастния си колега и ги е продал на чужда държава.
— Господине, чух всичко — съгласи се майор Форцинети. — И мога да ви кажа, че показанията на умиращата никак не ме изненадаха. Винаги смятах Драйфус за невинен и знаех още от самото начало, че този офицер не е нито предател, нито престъпник. Да благодарим на Всевишния, че е изпратил сега лъча на истината, за да разпръсне най-после мрака на това ужасно подло дело. Сега поне знаем къде да търсим нечестивия виновник.
Непознатият се спря и сложи ръка върху рамото на Форцинети.
— Господин майор — погледна го той в очите, — решен ли сте да разгласим истината и да се борим заедно за нещастния заточеник на Дяволския остров? Готов ли сте да развеем знамето на истината и правдата и да се борите заедно с мен против лъжата и измамата дотогава, докато издействаме мъченикът да се върне пак в отечеството си и да прегърне жената и детето си?
— Да, решен съм! — отговори старият майор. — Зная, че ще загубя длъжността си, но предпочитам да гладувам и мръзна, отколкото да живея с мисълта, че един честен човек чезне невинно в железа и окови, а виновният подлец тържествува.
— Господин майор — пламнаха очите на непознатия, — вие ми говорите искрено. Да,-и аз ще издигна глас, макар цяла Франция да се опълчи против нас. Майор Форцинети, ние ще бъдем най-после победители — истината трябва да излезе наяве, въпреки че е заровена дълбоко в земята!