Двамата мъже си подадоха ръце и после се прегърнаха. Те стояха на Пон Ньоф и под тях шумяха загадъчно водите на Сена.
— И тъй, господин майор — завърши непознатият, — ние сме съюзници и рамо до рамо ще се впуснем в смела борба. Тия дни ще чуете нещо повече за мен. Дотогава нека моето име ви послужи като гаранция, че сте се съюзили с порядъчен човек. Аз съм писателят Емил Зола!
30.
Неописуема ярост бе обхванала губернатора Грефин, когато му съобщиха за бягството на затворниците от Дяволския остров. Той управляваше поверената Му страна с тиранична строгост. От този жесток губернатор не трепереха само бедните затворници, но и чиновниците и населението. Държавните служители и гражданите пъшкаха под страшния му гнет и биваха жестоко наказвани и за най-малката грешка. Понеже притежаваше неограничена власт във Френска Гвиана, всяка негова дума беше закон, а имаше и обичая да записва законите с кръв.
Грефин беше много честолюбив и се гордееше, че в Париж го наричат тиранинът на Каена и са доволни от свирепото му управление. Правителството на френската република имаше причина да бъде доволно от жестокия си пълномощник. Години бяха минали без някаква жалба от Каена да стигне до ушите на управниците в Париж. Изглежда, Грефин разбираше от работата си. При други губернатори затворниците правеха опити за бягство, в които повече или по-малко участваха и подкупени чиновници. Но когато Грефин пое управлението, изведнъж се прекратиха всички нарушения в Каена. Губернаторът наказваше с камшика си безмилостно, както чиновниците, така и нещастните затворници, които гинеха в килиите на крепостта и по съседните острови.
Лесно можем да си представим как се разбесня Грефин, когато узна, че затворниците от Дяволския остров са избягали. Губернаторът направо полудя от гняв, когато му съобщиха за инцидента. Изненадата му беше двойно по-неприятна, понеже той се беше оженил повторно едва осем дни преди това. Взел бе прелестна американка, вдовица на полковник, която му донесе освен завидната си красота и значително богатство.
Госпожа Милдред Грефин беше твърде привлекателна личност, жена между двадесет и пет и тридесет, и с първия си мъж, полковника, бе прекарала доста неспокоен живот в Западна Америка. Тя се бе борила с него рамо до рамо против индианците, нерядко с опасност да бъде грабната от червенокожите и да странства след това в шатъра на някой индиански главатар. Полковникът стана жертва на отровна индианска стрела, а нещастната му вдовица се завърна в Ню Йорк, продаде имуществото на мъжа си и тръгна да пътешества.
По време на пътуването си се отби в Каена и престоя там няколко седмици. Грефин видя Милдред, влюби се до полуда в хубавата жена с черна коса и сини мечтателни очи и поиска ръката й.
Губернаторът беше двадесет и пет години по-стар от американката, косата му беше вече посивяла, а тялото му — изморено от тропическия климат. Но при все това Милдред прие предложението му и след няколко седмици те бяха венчани в църквата „Света Троица“ в Каена. Могъществото на Грефин, неговата длъжност губернатор на Френска Гвиана, надеждата, че този честолюбив мъж в скоро време ще бъде преместен в Париж, където му предстои бляскава кариера — това беше причината Милдред да се съгласи на този брак. Грефин беше упоен от щастие и му се струваше, че се намира на седмото небе. Този разсъдлив и студен мъж за пръв път в живота си усети онова чувство, което изпълва гърдите с горещи желания и тласка кръвта по-бързо в жилите. Хубавата Милдред успя да събуди у него страст, каквато никога не е вярвал, че притежава. Влюбеният тиранин забрави всичко и се отдаде с такова увлечение на сладостите на медения месец, че за пръв път занемари задълженията си и остави почти без надзор крепостта и околните острови. Точно тогава го порази като гръм съобщението, че Драйфус и другарите му са избягали от Дяволския остров. Нежният любовник се превърна пак в предишния суров и педантичен владетел. С трескава бързина даде нужните разпореждания за преследване на бегълците. Служителите, и те стреснати от събитието, стриктно изпълняваха заповедите му. Цяла Каена беше на крак. Навсякъде владееше вълнение, а гражданите с шепот предаваха помежду си вестта за невероятната случка.
Първата заповед на Грефин се отнасяше до нещастния Мурильо и подчинените му надзиратели. Те всички веднага бяха оковани и затворени в килиите на крепостта. Щяха да прекарат там, докато ги осъдят за тяхната немарливост. За броени часове бе подготвен за отплаване правителственият параход, на който щеше да се качи лично губернаторът, за да ръководи сам преследването на бегълците. Не беше изтекъл и половин ден, откакто бегълците бяха напуснали Дяволския остров и параходът с управника на колонията и рота войници се впусна в открито море.