Губернаторът се усмихна злобно и продължи:
— Както виждам, вие смятате другарите си за избавени. Но това е измама и нищо повече. Обожаваните ви приятели са намерили, по всяка вероятност, отдавна смъртта си. Моряците на търговския кораб, насърчени от обещанието, че ще получат голяма награда, ако хванат бегълците, се спуснали подир приятелите ви, обсипали ги с град от куршуми и им отнели провизиите и оръжията. Сега ще ви стане ясно, че другарите ви ще загинат от глад и жажда или пък ще бъдат разкъсани от дивите зверове. Е, Драйфус, радвате ли се още за свободата на другарите си?
— Да, хиляди пъти да — извика капитанът с пламнали очи, — завиждам им за щастието, че са се избавили рт неправдите на тоя свят.
— Бихте ли били благодарен, ако заповядам да ви умъртвят? — запита насмешливо Грефин.
— Господин губернатор, вие нямате власт да направите това. Но ако това е възможно, бих приел смъртта като избавление.
От прага на съседната стая се чу тихо възклицание на учудване. От няколко минути вече вратата беше отворена и на прага й се показа женска фигура. Това беше Милдред, съпругата на губернатора. Погледът й спря върху стройната фигура на окования капитан. Лицето му бе бледо, но изразяваше красота, духовност и смелост — неща, които обикновено пленяват сърцата на жените. Разбира се, остарелият и прегърбен вече Грефин не можеше да се сравни с младия и строен Драйфус. Дали Милдред правеше подобно сравнение? Така поне изглеждаше. Красавицата хвърли бегъл, но презрителен поглед към белокосия губернатор и после изгледа затворника с неприкрито учудване. Когато той призна със страстен огън в гърдите си, че не се страхува от смъртта и я предпочита пред затвора, Милдред не можа да въздържи съчувственото си възклицание. В следния момент обаче, чертите на лицето й се върнаха в изражение на безгрижна гордост, тъй като губернаторът се беше обърнал и идеше към нея.
— А, вие сте тук, мила моя — посрещна я той усмихнат. — Елате по-близо. Погледнете този човек, той ме принуди да замина така ненадейно и да ви оставя сама. Това е разжалваният капитан Драйфус, предателя на Франция. Мисля, че ви говорих вече за него.
— Да, споменахте ми за нещастника — кимна губернаторшата. — Но още преди година бях чела по този въпрос в американските вестници. Драги Грефин, трябва да ви призная, че съотечествениците ми не споделят мненията на французите по това много шумно дело. Американците казват, че френското правосъдие е извършило страшно и подло убийство над капитан Драйфус и че с това цяла Франция се е опозорила.
Губернаторът хвърли бърз осъдителен поглед на съпругата си. Драйфус трепна от радост. Признанието на американката го беше трогнало. Нещастникът погледна благодарствено красивата жена и каза развълнувано:
— Благодаря ви, милостива госпожо, за искреното съчувствие на съотечествениците ви.
Милдред му се усмихна и на капитана се стори, че устните й прошепнаха няколко думи, които, за съжаление, не разбра. Грефин се беше приближил към писалището, наведен над него, та не чу думите на затворника, нито пък успя да забележи пламенния поглед, който съпругата му хвърли към нещастника.
Милдред се върна в съседната стая, а губернаторът позвъни. Ординарецът влезе и отдаде чест.
— Старият Дакоста тука ли е?
— Току-що пристигна, Ваше превъзходителство.
— Доведи го!
След минута вратата се отвори и една необикновена мъжка фигура влезе в стаята.
Той беше дребен човек, с широки рамене и с лице като на куче. Дългите му посивели коси висяха чак под ушите и му придаваха изглед на същински булдог. Човекът с кучешкото лице беше облечен в стар войнишки мундир. Над панталоните му се виждаха високи ботуши, а в ръката си държеше широкопола сламена шапка. Очите му също имаха необикновен вид. Те бяха розови като на албиносите и изглежда, че не бяха свикнали с дневната светлина. Ясните слънчеви лъчи, които проникваха през широкия прозорец, ги бяха уморили дотолкова, че притежателят им беше принуден да ги държи затворени.
— Дакоста, заповядах да ви повикат — каза Грефин на влезлия.
— По дяволите, господин губернаторе — отвърна старецът, който, изглежда, не отбираше много от правилата на държание, — вие ме принудихте да изхвръкна от страшното си гнездо, което не съм напускал от пет години. Откакто умря от глад последният ми затворник, нито съм виждал човек пред очите си, нито пък съм търсил човеци. Храна ми носят всяка седмица с параходчето и я слагат в голяма кожена торба, която закачвам отвън.
— Добре, Дакоста — прекъсна го губернаторът, комуто дотегнаха празнословията на стареца, — повиках ви по важна работа. Тази нощ ще ви изпратя един човек в кулата на глада. Наред ли е всичко в тази развалина.