След това Ли Фонг го заведе при Павловна.
Младото момиче стоеше със сведени към земята очи пред дебелия човек, който беше впил поглед в него, като че през живота си не бе виждал жена. После опипа с тлъстата си ръка закръглените рамене на момичето. Дебелакът кимна доволен. Но когато искаше да продължи оглеждането и посегна към гърдите на младото момиче, Павловна отстъпи решително и го изгледа с презрение. Мандаринът Квон Иинг никак не се обиди от това. Напротив, той намери презрителния й поглед за забавен. Китаецът се смееше, дебелият му корем се тресеше, а малките му очи изчезнаха в подпухналото му лице. От учтивост и страхопочитание пред могъщия мандарин се смееха от все сърце и стоящите около него.
Търговецът на роби заудря още по-силно чука по своя там-там. Мандаринът току-що беше предложил цена за робите и искаше да я обяви на събраното множество.
Най-после се въдвори необходимата тишина и Ли Фонг извика високо:
— Приятели, високопоставеният могъщ мандарин Квон Иинг току-що ми предложи цена за робите християни. Този знатен човек, този любимец на императора и на небето благоволи дами предложи двеста сребърника за тях.
Множеството се учуди. Всички бяха на мнение, че тази цена е прекалена за двама европейци, които дори не знаят китайски език.
— И така, двеста сребърника — извика продавачът и вдигна чукчето върху там-тама, — дава ли някой повече? Двеста сребърника — първи път, двеста сребърника — втори…
Павловна с ужас забеляза, че дебелият мандарин хвърля върху нея алчни погледи — той считаше вече хубавото момиче за своя собственост.
— Двеста втори път — изрева Ли Фонг, — двеста…
— Четиристотин сребърника!
Тези думи, казани на добър китайски език, сепнаха множеството. Всички се обърнаха към посоката, откъдето се чу предложението.
Ли Фонг скочи и се мъчеше да разбере, дали този вик бе подигравка или изхождаше от личност, която би могла да му вдъхне доверие.
Квон Иинг седеше наглед спокойно, с кръстосани крака върху атлазена възглавница, сякаш това не го засягаше. Но в тъпия израз на лицето му все пак се долавяше любопитство към този, който се бе осмелил да удвои предложената от него цена.
Павловна и Питу също погледнаха с интерес непознатия.
— Четиристотин сребърника — потвърди гласът високо и ясно.
През навалицата си пробиваше път висок, снажен мъж и напредваше бавно към трибуната. Човекът беше китаец — това доказваха дрехите, които носеше под широката синя мантия, и дългият му перчем. Но чертите на този доста млад човек не бяха азиатски. Те издаваха благородство и интелигентност, а в големите му сиви очи се криеше нещо, което не беше характерно за китайците. Строгият му поглед понякога ставаше благ и приятен. Тогава очите му изразяваха добродушие и разум.
Такъв беше той и сега, когато се качваше по стъпалата на трибуната и се изправи до мандарина и продавача на роби.
Човекът стоеше спокойно със скръстени ръце на мястото си, без да погледне робите, за които наддаваше. Но той не погледна и мандарина, който седеше ням като тях на атлазената си възглавница.
Новият купувач беше познат на тълпата. Щом го видяха, почти всички го познаха и името му се понесе от уста на уста.
— Това е Хонг Вах, най-големият търговец на чай и най-заможният човек в Урга.
— Той и мандаринът са заклети неприятели.
— Ще бъде весело наддаване.
— Вижте само как този мошеник Ли Фонг потрива ръце и се усмихва. Подлецът ще направи добра търговия, ако тези бойни петли започнат да наддават.
И наистина Ли Фонг изглежда се надяваше на голяма печалба. Той удряше силно тантама и викаше с висок глас:
— Четиристотин сребърника! Добре познатият, високоуважаваният Хонг Вах ги предложи, кой дава повече?
— Петстотин — изсумтя дебелият мандарин.
— Хиляда — каза Хонг Вах спокойно. Мандаринът поклати глава и после изкрещя:
— Хиляда и сто в сребро!
— Две хиляди!
Някъде из тлъстините излезе лека въздишка, мандаринът изгледа накриво противника си, стана от възглавницата и се обърна към Ли Фонг:
— Лудост е. Боговете нека са ми свидетели. Тези християни не струват дори десета част, но ти давам за тях две хиляди и петстотин в сребро!
Тълпата се учуди на това предложение, докато изразяваше с безброй възклицания трескавата възбуда, в която се намираше.
Ли Фонг се усмихна, вдигна чукчето — извика с хрипкав глас:
— Две хиляди и петстотин в сребро — първи път, втори, тр…
— Две хиляди и петстотин в злато!