Хонг Вах размени няколко думи с надзирателя и се качи в колата. Той седна на предното седалище, Павловна и Питу — на задното.
Надзирателят замахна с камшика си, нареди нещо и каляската полетя. Монголецът тичаше до нея и караше впрегнатите роби да бързат още повече.
Нещастните кули бяха голи до кръста и обути в сандали. Горещината беше ужасна. Слънцето печеше страшно. Бедните полуголи хора се пазеха от слънчевите лъчи само от една шапка, а над каляската бе разтворен голям копринен чадър.
Павловна съчувстваше искрено на потъналите в пот двуноги същества. Камшикът на надзирателя налагаше немилостиво гърба на всеки, който изоставаше. По голите тела оставаха кървави следи от ударите на камшика. Павловна се ужаси от това зрелище. Колко безчовечен и безчувствен трябва да е този мъж, който позволява да измъчват тъй безмилостно човешки създания!
Хонг Вах седеше спокойно в каляската си и гледаше хладнокръвно уморените, изпотени и окървавени роби.
— Каква ли ще е моята участ? — въздъхна младото момиче.
В сърцето на Павловна се появи още веднъж решението да предпочете смъртта пред унижението.
Каляската мина през много улици, край безброй много къщи, окичени със знамена и пъстри фенери, и излезе извън града. Пое по дълга яворова алея, след това по брега на лъкатушеща сребриста река и изведнъж при извивката на пътя се мярна сред разкошна растителност къща, приличаща на замък. Тя бе съградена от бамбуково дърво, като всички летни къщи в Китай, но така изящно, че Павловна забрави за минута скръбта си.
Този малък, но прелестен замък със своите кули, веранди, галерии, коридори, с плоския покрив, обрасъл с безброй красиви и благоуханни цветя, й напомни за приказките от „Хиляда и една нощ“.
Каляската влезе в широк двор-градина. Изведнъж се явиха десетина слуги, снеха господаря си от предното седалище и се готвеха да го въведат в замъка. Хонг Вах спря на стълбите до главния вход и каза няколко думи на един сивокос китаец. Старецът — навярно домоуправител — се доближи до Павловна, поклони се и каза няколко думи на китайски. За момичето този език бе чужд, но тя все пак разбра, че трябва да го последва.
Външността на домоуправителя, обноските и сериозността му вдъхваха доверие на момичето и тя го последва спокойно и без страх.
Старецът я преведе през пищна градина към великолепен павилион, обрасъл с пълзящи растения. До вратата му ги посрещна стара китайка, навярно жената на домоуправителя. Тя хвана нежно Павловна за ръка и я въведе в павилиона, който се състоеше от четири отделения. Най-напред влязоха в приемната стая, която граничеше с гостната, после в спалнята, а накрая в банята. Стаите бяха украсени със златоткани килими, сребърни и златни съдове, изящни кедрови мебели и скъпи копринени завеси. Но най-великолепно и удивително беше наредена стаята за къпане. Порцелановите й стени бяха изписани от ръката на живописец, който бе вложил цялото си изкуство и бе нарисувал майсторски различни морски пейзажи. В средата й се намираше сребърна вана, а над нея имаше свод от син китайски порцелан, обсипан с безброй златни звезди. С натискане на един бутон небето се покриваше с облаци, от които падаше ситен дъжд.
В единия ъгъл на тази стая имаше голяма тоалетна маса от розово дърво, отрупана с различни мазила, пудри, помади, благоуханни есенции, сапуни — с една дума с всичко, което високопоставените китайски дами употребяваха, за да увеличат прелестите си.
Старата жена съблече Павловна и я отведе в банята. Във ваната я очакваше благовонна топла вода.
След като старата китайка се отдалечи, момичето заключи вратата и влезе във водата. Зеленикавата благовонна вода обгърна нежното й тяло. Девойката беше обхваната от приятно чувство. Стори й се, че тази благоуханна вода изми от нея всички скърби, спомени и унижения, на които беше подхвърлена през последните месеци. Горката забрави дори, че тук, в тази къща, не бе нищо друго, освен нещастна робиня, зависеща от капризите на господаря си. Изведнъж тя вдигна белите си ръце над водата, разтвори обятията си и извика, сякаш думите й можеха да стигнат до Пикардин:
— Емил, Емил, защо не дойдеш да вземеш своята Павловна. Ах, как скърбя за теб! Кога, кога ще те видя пак!
Павловна излезе от ваната, облече приготвените й копринени дрехи и оправи косата си пред огледалото. Тя не се докосна до нито един от безбройните предмети, защото не се нуждаеше от тях. Лицето й сияеше след банята като росна роза, а самата тя приличаше на райско цвете.