— Господин полковник, защо тогава не заведете дело срещу него?
Пикар се огледа предпазливо и после прошепна на Матийо Драйфус:
— Отдавна имах намерение да направя това. Но трябва да ви призная откровено, че срещнах необикновено препятствие. По всичко изглежда, че не искат да преследват майора и че го покровителстват. С една дума, някои генерали не желаят да излезе истината наяве. Предпочитат нещастният ви брат да остане като Юда на Франция.
Матийо въздъхна тежко и обърна очи към звездното небе.
— О, бедни братко — изстена той, — ти си загубен. Твоите кости ще гният на Дяволския остров, а името ти завинаги ще остане опетнено…
— Няма да го бъде — извика полковник Пикар високо, като забрави предпазливостта. — Не, Матийо Драйфус, това няма да стане. Брат ви е станал жертва на срамно заблуждение и на подла клевета. Заклевам се в честта си, че костите му няма да гният на Дяволския остров и че честта му ще бъде възстановена. Колкото и силни да са неприятелите му, все пак ще сваля маската от лицето на черния майор и ще ратувам с всички сили да докажа истината. Тя ще върне брат ви от Дяволския остров пак във вашето семейство, а Естерхази ще заеме мястото му в Каена и ще изпита тези мъчения, които с дяволска хитрост стовари върху благородния капитан. А сега си идете, Матийо Драйфус, когато ми потрябвате, ще ви пиша!
Двамата си стиснаха ръцете и се разделиха при изхода на Елисейските полета, където се виждаше Марсовото поле и величественият Трокадеро — грамадната сграда, която през 1879 година служеше на изложението.
Полковник Пикар се уви добре в пелерината си и закрачи бързо през Марсово поле, покрит от нощния мрак. От време на време се спираше и се оглеждаше наоколо, като че искаше да се увери, дали не го преследва някой.
Полковникът се приближаваше до една странна постройка, позната на целия свят — Айфеловата кула. Лятно време я посещават веселите парижани и се качват на различните й етажи, където се наслаждават на вечерната хладина между небето и земята. Но през зимата грамадата опустяваше.
Така изглеждаше и в началото на март 1897 година, когато Пикар се приближаваше към нея. Полковникът се озърна предпазливо и стигна до ниска врата. Тя затваряше входа към малка спираловидна стълба, която водеше към върха на кулата. Пикар се озърна още веднъж. Наоколо беше тихо. Цялото Марсово поле бе опустяло. Никъде не се виждаше жива душа. Полковникът извади малко ключе от джоба си, отвори вратата, влезе през нея, притвори я и започна да се изкачва по стълбата. Това беше трудно и уморително, но офицерът беше кален и добре трениран. След няколко минути беше вече доста високо. Кулата свършваше с тясна платформа. Около нея имаше желязна галерия метър висока, с две пейки за почивка на изкачващите се.
Но Пикар не седна. Той спря до желязната галерия, загледан във величествената панорама, която се откри пред него. Долу, в бездънна дълбочина, се простираше огромният нощен Париж. Великолепните му здания се забелязваха като детски играчки. Целият град приличаше на огнено море. Електрическите лампи и милионите газови светила, червеният огнен блясък, който изригваше от големите фабрични комини — всичко се сливаше пред очите му и образуваше исполински огнен облак, който сновеше над гигантския град.
Пикар можеше да разпознае доста ясно една четвърт от Париж, тъй като градът се дели на две. В едната живеят богаташите и аристократите, а в другата — онеправданата работническа класа, робите на капитализма.
Тази част на града, обиталището на бедствието и мизерията, бе мрачна. Изморените от делника си работници отдавна лежаха на твърдите сламени легла, за да събират нови сили за утрешния ден, когато трябваше да продадат отново на господаря своята работна сила.
Дребните търговци и занаятчии бяха не по-малко изтощени и също почиваха, или се мятаха цяла нощ в безсъзнание насам-натам в леглата си.
Да, драги читателю, такова е положението на окаяния, беден работник, занаятчия и дребен търговец в края на XIX век. Бедните хора, които упражняват честно някой занаят, или пък се занимавате с малка търговийка, в днешно време се свиват и не знаят как да се бранят срещу големите магазини и акционерни дружества. В тая ужасна борба за съществуване, те рано или късно трябва да пропаднат, макар и да са изучили основно занаята си и да разбират добре своята работа. Не могат да се конкурират с капиталистите, не могат да продават евтино произведенията си и пропадат.