— Не наричайте това нищожно същество дама — разгневи се Лучия. — Тази жена е престъпница, тя е израснала в калта, греха и беззаконието и е позната доста добре на полицията.
— Ужасно! Такава ли жена е избрал графът!
— Тя му е любовница, съветница и приятелка. Баща ми се закле да унищожи Естерхази и е наел за това един детектив да наблюдава черния майор. Така наричат графа в Париж. Ние знаем всяка негова стъпка.
— Е, какво научихте? — запита Пикар с нетърпеливо любопитство, понеже предчувстваше, че ще чуе нещо, което ще му послужи като средство против омразния граф.
— Какво научихме ли? Узнахме, че граф Естерхази се е сдобил по необясним начин с голяма сума пари, че е удовлетворил всичките си кредитори и освен това разполага със значителни суми. Той плати и на баща ми стоте хиляди франка, които му бе заел. Но също така и любовницата му е станала изведнъж богата. Тя е напуснала майчината си къща — „Червената воденица“ — и е наела хубава вила на Елисейските полета. Има екипаж, държи слуги, играе ролята на елегантна дама в салоните, в които се събират известни хора от парижкия елит, за да прекарат нощите в развлечения. Детективът на баща ми ни уверява, че черният майор държи всяка нощ игралната банка и че любовницата му е променила името си. В кръга на престъпниците тя се казва Помпадура или Обезобразената, понеже страшен белег от нож грози лицето й, но сега се е преименувала в госпожа Дьо Буланси.
— Госпожа Дьо Буланси — повтори Пикар, — няма да забравя името!
— Господин полковник — погледна го с очакване Лучия, — това исках да ви съобщя. Сега ви моля само едно — не ме осъждайте, задето по това време съм дошла при вас, в тази безлюдна кула. Екипажът ми ме чака пред Индустриалната палата. Баща ми знае за тая наша среща и я одобрява. Бях принудена да говоря с вас, но като се страхувах, ле вие, като истински и смел борец за истината, сте наблюдаван постоянно от шпионите на вашите неприятели, можехме да бъдем незабелязани само тук, сред височината на Айфеловата кула, където навярно никой не подозира присъствието ни.
— Благодаря ви, госпожице — промълви Пикар. — Вие не правите тая услуга на мене, а на правдата и човещината. Позволете ми да ви стисна ръката с искрено уважение.
Той протегна своята десница и Лучия сложи нежната си ръка в неговата. Почувства горещото му стискане.
— Сбогом, полковник Пикар — каза тя и тръгна. Но той я настигна.
— Госпожице, мога ли да ви придружа до колата? — запита. — Не ще бъда спокоен, ако ви оставя да си отидете сама през това пусто място.
— Господин полковник, принудена съм да не приема предложената ми от вас услуга. Не трябва да ни видят заедно. Пък и разстоянието до екипажа ми е малко.
Още веднъж — сбогом!
— Довиждане! — каза Пикар. Думата „довиждане“ беше изпълнена със сърдечност.
Лучия забърза надолу по стълбите. Непрогледната тъмнина я заобиколи. Но това смело и енергично момиче не познаваше страх. Тя знаеше, че полковникът се намира на платформата и че ще й се притече на помощ, ако й се случи нещо. Струваше й се, че въобще не може да я сполети никакво зло, когато се намира близо до такъв човек. Колко спокоен, смел и искрен е този полковник! Каква разлика между него и Естерхази, чието студено спокойствие маскираше подлостта му.
Чудно, Лучия не можа да отпъди образа на Пикар и сякаш той крачеше до нея, докато слизаше все по-замислена по спираловидната стълба. Тя стигна втората галерия и се облегна за миг на желязната стена. Момичето трепна. Стори й се, че чу зад себе си шепот. Дали Пикар не слизаше разговаряйки си сам? Не, това не може да бъде. Звънливият му глас още звучеше в ушите й и тя веднага позна, че този шепот не е негов.
Лучия се наведе над галерията и се ослуша. Не се ли изкачваха бързи крачки по стълбата? Не, не, трябва да се е излъгала. Сега всичко беше тихо.
Момичето почака още няколко минути. После продължи пътя си и излезе през малката желязна врата. Пред нея се простираше Марсово поле, потопено в магическата светлина на луната. То беше съвсем безлюдно.
Лучия направи няколко крачки, но изведнъж се спря й погледна уплашена ръцете си. Едва сега забеляза, че бе забравила малкия си бележник и кърпата си на платформата в кулата. Тя ги беше сложила на една от пейките, когато говореше с Пикар. На кърпата не обръщаше голямо внимание, въпреки че на нея беше извезан монограмът й, което не би било добре, ако попадне в чужди ръце. Но бележника не можеше да остави в никакъв случай. Той съдържаше кратки бележки за Естерхази и неговите операции, както и резултатите от предприетото от детектива проучване. Тази книжка можеше да осуети всичко, ако попаднеше в ръцете на приятелите на Естерхази. Разбира се, да се изкачи отново на платформата беше много неприятно. Освен това й се виждаше неловко да се срещне още веднъж с Пикар в тъмнината. Той, може би, ще си състави лошо мнение за нея, ако тя се върне пак в кулата. Но нямаше време за дълго мислене и бавене — тя трябваше да намери бележника си.