Тя се обърна настрана. От очите й потекоха сълзи. Сега Пикар не можа да се въздържи. Той прегърна това толкова скъпо за него момиче и го притисна леко към гърдите си.
— О, Лучия — извика пламенно русият полковник, — в час като този не трябва да има никакви недоразумения или излишни комплименти. Лучия, аз те обичам, обичам те заради теб самата. Моля те, остави бедния полковник Пикар, който не може да ти даде богатство и графска титла, да стане твой съпруг, твой покровител!
Лучия опря глава на рамото му. Лицето й блестеше от истинска сериозна и голяма любов. Погледна го и изрече тихо:
— Обичам те, Пикар.
Но когато полковникът поиска да целуне девствените й устни, тя го отблъсна кротко:
— Не, Пикар, не ме целувай още. Не днес, недей докато не съобщим годежа си на света. Утре, когато обмислиш добре тая случка, попитай други хора за баща ми.
— Лучия, мила Лучия!
— Не, остави ме да се изкажа докрай — продължи тя и въздъхна. — Ти ще чуеш много неприятни неща за баща ми. Ще ти кажат, че не е придобил богатството си по честен начин. Не зная дали това е вярно. Зная само, че за мен е добър баща, обичащ и готов да се жертва за своята дъщеря. Пикар, когато обмислиш добре дали искаш да станеш зет на Пиер Натузиус, ела в нашата къща и искай ръката ми. Но каквото и да бъде твоето решение — добави тя с тих и скръбен глас, — винаги ще те обичам, Пикар! Заклевам ти се тук, понеже сме по-близо до небето, луната, звездите и чудесата на нощта, че никога няма да стана съпруга на другиго!
— Не, Лучия, не — извика Пикар с възхита. — Утре ще бъдеш моя годеница и в скоро време, ако иска Бог — моя жена!
Сега Лучия му протегна още веднъж ръка и горещото стискане сякаш се заби в сърцето му. Дъщерята на нотариуса взе малкия бележник и кърпичката си, които беше забравила на платформата, а Пикар се наведе над младия евреин, когото застреля по време на борбата. Мъртвият вече изстиваше. Полковникът претърси джобовете му, за да намери нещо, което да удостовери самоличността му. В джобовете се намериха едно скъсано портмоне, което съдържаше само няколко франка, една връзка ключове и една мръсна кърпичка.
— Значи още един непознат — промълви полковникът, като се изправи. — Но няма да остане така. В тая преоблечена като мъж жена познах любовницата на Естерхази, оная Помпадура, оная Обезобразена или госпожа Дьо Буланси, както обича сега да се казва. Още утре ще се разпоредя за арестуването на престъпницата и тогава ще излезе на бял свят онова, което сега се крие под булото на нощта!
Но Лучия му протегна умолително ръце.
— За Бога, Пикар — примоли се тя, — откажи се засега от намерението си да я викаш за свидетелка по това дело. Ще ни се отдаде друг случай да накажем тази проклета жена. Тогава ще опозорим нея и черния майор, но моля те, скъпи, отмини станалото с мълчание.
— Но защо, Лучия, защо да отложа моето отмъщение, моето удовлетворение?
— Защото в мига, в който съобщиш на полицията за станалото, ще унищожиш и честта ми?
— Лучия, твоята чест!
— Да, Пикар, женската ми чест. Какво ще каже за това лошият свят, който е склонен винаги да мисли и разпространява най-лошото, ако се научи, че съм била сама с теб в тая усамотена кула? Ще бъда загубена, Пикар, петното ще остане незаличимо върху мене.
— Разбрах, моя Лучия, имаш право. Каквото се случи тая нощ на Айфеловата кула, този мъртвец тук, без съмнение, няма да разкаже.
Той я хвана под ръка и я поведе надолу-по стълбата. В тъмнината, която ги обграждаше, тя се притискаше все по-силно и по-нежно към него. Стигнаха почти до края на стълбата. Внезапно Пикар се почувства прегърнат от две нежни ръце и една гореща целувка опари устните му. — Лучия, мое обично момиче, значи, все пак…
— Прости! Чувствата надделяха над разума ми… Макар и да не стана твоя жена, споменът за тоя миг ще ме придружава през целия ми живот.
Устните на влюбените се сляха още веднъж, после Лучия се изтръгна от прегръдките на Пикар и избяга.
Когато полковникът излезе от кулата, видя как леката и прелестна фигура на любимата му тичаше по Марсово поле и воалът й се развяваше от вятъра, сякаш го поздравяваше.
Лайб, жадният за наука Лайб, който беше дошъл от далечна Галиция в Париж, за да изучи под ръководството на вуйчо си вагабонтството и всички тънкости на занаята, който трябва да знае всеки модерен престъпник, лежеше сега мълчалив и неподвижен на платформата в Айфеловата кула. Той се беше проснал с широко разтворена уста и разперени ръце и крака, а стъклените му очи гледаха бездушно нагоре, към покритото със звезди небе.