От раната на гърдите му кръвта още бликаше. Да, драги приятелю Лайб, опасно е желанието да стане човек големец. Някой пропада още при първия опит. Да беше останал в Галиция, днес още щеше да се скиташ от село на село, зает с продажба на дреболиите си, които селяните обичаха да купуват от тебе. В най-лошото дъждовно, снежно и кално време ти трябваше да се луташ. Тежестта наляга, студът реже, пронизва костите ти, камшикът на селяните плющи по ушите ти, ако някой случайно си спомни, че си го излъгал безсрамно при последната сделка. Печалбата е малка, а трудът голям. Това наистина беше проклет живот, приятелю Лайб, но все пак живот. Дойде в златния, блестящ и великолепен Париж, където те теглеха твоите фантастични сънища. И сега? Бе застрелян в цветущата си осемнадесетгодишна възраст като бясно куче. Сега си един от ония, за които парижката полиция пише: „Един непознат бе намерен убит. Тялото му бе пренесено в моргата.“ Но не, както изглежда, твоето тяло може да се изпрати в голямата парижка изложба на мъртъвците. Ти имаш роднина, който те обича, един вуйчо, превъзходния господин Соломон Дулсети. Той ще ти приготви добро погребение.
Лихварят с бялата козя брада бавно се качваше нагоре по стълбата. Той носеше под мишница сгънат чувал. Дъртакът стоеше пред тялото на племенника си и го побутна с крак.
— Мъртъв! — измърмори евреинът. — Бог ме е наказал по най-ужасен начин. Страшен удар за мене — синът ми Питу изчезна. Хаим се подстригал и станал католически монах, а Лайб застрелян. Непоносим удар!
Две сълзи се отрониха от очите му и паднаха върху мръсната му брада. Той разгъна чувала.
— Какво да се прави? — продължи евреинът своя самотен монолог. — Лайб, помниш ли какво ти казах вчера, когато видяхме във водата моя приятел Мъртвешката глава? Смъртта си е смърт, а парите са пак пари. Е, добри ми Лайб, защо да не спечеля от твоето тяло няколко франка? Доктор Триколет вчера купи от мене слепеца, днес ще ми плати за застреляния. Любезни ми Лайб, не ме гледай така учуден. Ако аз бях мъртъв на твое място, не щеше ли да продадеш моето тяло? Ха-ха, зная, щеше да го направиш, иначе би бил лош търговец.
Смеейки се като побъркан, той напъха мъртвото тяло в чувала, завърза го добре и го затътри надолу по спираловидната стълба.
Пред вратата на кулата се намираше магарешка каруца, която беше пълна с дрипи. Соломон Дулсети скри чувала със страшното съдържание под тези дрипи. Тогава седна в каручката и подкара магарето.
34.
Сутринта Лучия се срещна с баща си по време на закуска. На нотариуса му се стори, че дъщеря му е по-бледа от друг път.
Когато излезе слугата, който донесе кафето, Натузиус остави вестника настрана, наведе се над масата и запита:
— Е, дете мое, говори ли вчера с полковник Пикар?
— Да, тате, срещнах се с полковника в Айфеловата кула.
— И какъв е резултатът?
— Съобщих му какво сме научили за делото на Естерхази и какво знаем за госпожа Дьо Буланси.
— Много добре, дете мое. А какво ти каза полковникът. Ще се възползва ли от нашите съобщения? Можа ли поне да разбереш дали полковникът мрази този, когото ние преследваме и презираме?
— Татко, в това отношение можеш да бъдеш спокоен. Естерхази няма по-върл неприятел от Пикар. Но омразата на полковника е по-благородна от нашата, защото не произлиза от частни разпри, а от нравственото му убеждение, че злото трябва да се накаже и изкорени.
Лучия каза тези думи с тъга, но после се замисли. Тя не искаше да повери на баща си тайната на своето сърце и да му говори за отношенията, които се породиха миналата нощ между нея и Пикар. Нотариусът трябваше да чуе тази вест от полковник Пикар, когато поиска ръката й.
Горката не можа да мигне цяла нощ. Тя виждаше непрестанно хубавия мъж и й се струваше, че чувства още горещата му целувка по устните си. Да, Лучия разбираше ясно какво е истинска любов. Беше я обзело сладостно чувство, което не е изпитвала никога досега.
Натузиус забеляза промяната, която е станала от вчера с дъщеря му. Без да предчувства ни най-малко самата истина, той хвана ръката на Лучия и я погледна мило и загрижено.
— Дете мое — каза той, — какво ти е? Много си бледа и загрижена. Мога ли да те зарадвам с нещо? Имаш ли някакво желание? Кажи ми го само и веднага ще го изпълня. А, спомням си. Онзи ден в бижутерийния магазин на булевард „Италиен“ видя обеци, да са ти харесали? Научих цената им — двадесет хиляди франка. Готов съм да дам тази сума. Тези брилянтни обеци ще украсят хубавото ми дете.