Лучия махна с ръка.
— Татко, моля ти се, защо ми е тази скъпоценност? Имам достатъчно такива глупави играчки и ти виждаш, че не ги нося. Благодаря ти за добрината.
— Може би сърцето ти иска нещо друго? Още веднъж ти казвам, че съм готов да жертвам за тебе всичко.
— Благодаря ти, татко — каза Лучия.
В това време в стаята влезе слугата и донесе на сребърна табла визитна картичка.
— Господин Арман Боне моли за честта да говори с господин нотариуса — докладва той.
— Арман Боне ли? — повтори нотариусът тихо. — А, Боне. Не го познавам и няма защо да приемам този млад човек.
— Татко — каза Лучия и сложи ръка на бащиното си рамо, — щом не познаваш Арман Боне, откъде знаеш, че е млад? По всяка вероятност паметта ти е изневерила. Може би все пак го познаваш?
— Не зная, не си спомням, но, както и да е, кажете на този господин да дойде друг път.
— Господинът ми каза — отвърна слугата с видимо затруднение, — че няма да напусне къщата, докато не го приемете.
— Татко, трябва да го приемеш — настоя дъщерята на нотариуса. — Длъжен си да научиш защо този непознат човек се отнася така неучтиво. Франсоа, пуснете човека да влезе, а аз, тате, ще се оттегля.
Когато слугата излезе навън, за да изпълни заповедта на госпожицата, Лучия целуна баща си по челото и рече:
— Добри ми татко, може би ще можеш да помогнеш на един беден човек, срещу когото имаш от по-рано някакво задължение. Татко, ако е така, моля ти се, помисли, че преди малко искаше да ми купиш една играчка за двадесет хиляди франка. Радостта ми ще бъде много по-голяма, ако се уверя, че никой не напуска къщата ни с горчивото чувство, че над него е извършена несправедливост. И така, довиждане, татко.
Лучия се отдалечи с леки грациозни крачки в най-близката стая и притвори тихо вратата след себе си. Натузиус следеше любимката си с уплашени и загрижени очи, докато излезе от стаята.
— Лучия говори така, сякаш знае кой е този Арман Боне — измърмори той. — Но не, не, тя няма понятие от това и никога няма да научи тази тайна.
Вратата се отвори и в стаята влезе един млад, добре облечен момък, който се поклони пред Натузиус.
— Той е — прошепна нотариусът. После стана тежко и се отправи към посетителя си.
Арман Боне, младият счетоводител, когото намерихме в къщата на госпожа Небел и подслушахме тайния му годеж с Марион Форцинети, стоеше изправен в разкошно наредената стая и гледаше дръзко приближаващия се милионер.
— Вие ли сте господин Арман Боне? — поде нотариусът с твърде несигурен глас.
— Да, господине, така се казвам. На бедната ми майка не остана друг избор, освен да ми даде собственото си име. Ако при моето раждане не бях излъган, щях да се казвам Арман Натузиус.
Нотариусът трепна при тези думи и хвърли плах поглед към вратата, през която току-що беше излязла Лучия.
— Следователно — изрече той тихо, — искате да кажете, че сте мой син.
— Да, господине, така е. Но нека не говорим за това.
Арман изговори тези думи със страшно възбуден глас, а Натузиус му даде знак с ръка да се успокои. После попита все така тихо:
— Арман, бил ли е вашият живот толкова ужасен, че смятате за грях, дето съм ви дал живот?
— И още питате! — надигна се възмущение в гласа му. — Вие сте прелъстил майка ми и сте я изпъдил безпомощна на улицата, когато наближил тежкият й час. Вие сте измамил позорно горката ми майка и сте й дали само неколкостотин франка като остатък от стоте хиляди франка, които ви е дала на съхранение. За мене въобще не сте се сетили. Ако бях станал развратен, лекомислен и безчестен, ако днес лежах в някой затвор или поправителен дом, безсъвестният ми баща щеше да бъде виновен за това. Но, благодаря на Бога, бедната ми майка направи всичко, каквото можа, за мене. Тя е работила, блъскала се е да направи от мене добър и честен човек. А когато умря преди две години, последната й дума беше: „Арман, прощавам на баща ти всичко, което направи с мене, но това, което извърши с теб, може да му прости само Бог!“
Натузиус скри вълнението си, като се отвърна от момъка. Но след минута се обърна пак към него и промълви:
— Както виждам, въпреки всичко сте станал добър и честен човек. Обноските и облеклото ви доказват, че имате добра работа.
— Добра работа ли? — изсмя се Арман горчиво. — Вие не питахте как живеех по-рано. Наистина, сега съм по-добре. От няколко месеца насам съм счетоводител във фабриката на Прокасоновите наследници и получавам двеста франка месечна заплата.
— Двеста франка ли? Разбира се, това не е много.