— Скрийте се бързо в този шкаф — каза англичанката. — Стойте тихо и не мърдайте, каквото и да стане!
— Благодаря ви — изрече младият мъж и се скри на посоченото място.
Алиса затвори шкафа, заключи го и взе ключа в себе си.
В коридора се чуха викове и плачът на госпожа Легуве, хълцанията на дъщеря й.
Стражарите се качиха на горния етаж, където кубинката им показа стаята на немеца. Те скоро се върнаха.
— Нето намерихме горе — каза чиновникът, който беше най-старши, — трябва да се е скрил някъде из къщата, а на прага на онази врата е неговата шапка, там трябва да е влязъл.
Той похлопа на вратата и американката отвори веднага. Гилберт, тайният полицейски агент, който играеше ролята на червенокосия музикант при арестуването на Драйфус, влезе.
— Извинете, госпожо, но дългът ме“ заставя по един неучтив начин да влизам в стаята ви. Търсим един политически престъпник и имаме основание да вярваме, че се е скрил тук.
— Аз съм англичанка — каза Алиса на английски, — и не разбирам.
Гилберт повтори казаното на английски.
— Човекът, когото дирите, не е тук — отговори Алиса.
— Ще видим това ей сега. Претърсете стаята!
— Спрете, протестирам срещу това насилие, ще се оплача в английското посолство.
— Можете да го сторите, но сега ние изпълняваме дълга си. Слушай, Дувел, този гардероб не е претърсван, отворете го!
— Нямам ключ за него…
— Разбийте вратата тогава!
— Искам да ви кажа нещо, господине — обърна се американката към Гилберт. — Елате с мене до прозореца и кажете на вашите хора да почакат!
Гилберт заповяда на хората си да почакат, а той отиде до прозореца при Алиса. Тя беше извадила от пазвата си една хартия, на която бяха написани десетина реда, един подпис и голям печат.
Гилберт остана изненадан, като прочете документа.
— Възможно ли е — смути се той, — вие сте.
— Тихо — пошепна Алиса. — Не ме издавайте! Чиновникът сгъна хартията, върна я на Алиса и се поклони. После се обърна към хората си и каза:
— Уверих се, че престъпникът не е тук, да си вървим.
Стражарите напуснаха къщата след десет минути.
— Излезте, опасността премина!
С тези думи Алиса отвори гардероба. Избавеният целуна горещо ръката й и промълви радостен:
— Никога не ще забравя добрината ви!
Дрлора беше коленичила долу в малката стая на госпожа Легуве пред иконата на Света Богородица и се молеше горещо. Молитвата не беше за баща й, който охкаше в далечна Каена, а за този, когото обичаше тайно — немския златар Курт Валберг.
Това бяха част от тайните на мебелираните стаи.
11.
Дворецът на военния министър Мерсие бе богато осветен тази вечер. Пред главния вход спираха файтони. Аристокрацията на Париж слизаше от тях и се отправяше към великолепния дворец.
Военният министър даваше бал. Той беше поканил висшите военни началници — между тях бяха и полковник Пикардин, граф Естерхази и старият майор Форцинети. Освен военни, имаше и много цивилни, представители на разните държави и други високопоставени личности.
Павловна се разхождаше из залата под ръка с баща си княз Григорий Мирович. Красивото тяло на младата княгиня беше облечено в розова копринена рокля. Всички се възхищаваха от нейната красота и мнозина завиждаха на младия Емил фон Пикардин, който често бе при нея. Те изглежда че бяха създадени един за друг, обаче никой не предполагаше, че бяха вече и тайно сгодени.
Колкото и привлекателна да беше Павловна, тя не възбуждаше такъв интерес, както друго едно лице, може би още по-пленителна и красива жена.
Тя бе млада дама, около двадесет и пет годишна. Нейната красота не бе обикновена. Гордият й вид, привлекателните очи, разкошният тоалет, блясъкът на диамантите и аристократичните й маниери — всичко това два часа след пристигането й я правеше царица на бала.
Казваше се Алиса Велмур. Английският консул я беше довел със себе си в двореца на военния министър. Както се говореше, тя беше пристигнала в Париж едва вчера и щеше да остане само няколко дни в града.
Ако госпожа Легуве, уважаемата хазайка от улица „Наполеон“, видеше мнимата графиня Велмур, щеше много да се изненада, защото щеше да познае в гордата английска аристократка своята наемателка госпожица Тукер. Не е необходимо да споменаваме, че мнимата графиня беше Алиса Тери, детективката, ангажирана от нещастния Драйфус.
Цигулките, тръбите и флейтите започнаха да свирят, салонът беше осветен от хиляди лампи, мраморните стълбове, които подпираха галериите, бяха обвити в цъфнали рози, теменуги и момини сълзи, а в средата на залата бе статуята на републиката. До нея имаше един водоскок, който плискаше вода от четиридесет пръскала и се събираше в сребърен водоем. Близо до него бе поставено кръгло канапе от възглавници, на което беше седнала Алиса Велмур, заобиколена от видните кавалери на бала.