Часът беше седем вечерта. Нощта бе простряла вече черните си криле върху големия Париж и забулваше блясъка и мизерията му. Пиер Натузиус и дъщеря му Лучия се намираха в домашната си библиотека и очакваха скъп гост — Пикар.
Младият полковник беше обещал на Лучия, че ще се ожени за нея, и изпълни точно обещанието си. Той се яви още към обяд при Натузиус и го помоли да му даде дъщеря си за жена. Старият нотариус знаеше, че дъщеря му Лучия таеше в сърцето си истинска и сърдечна любов към този мъж и затова се съгласи на драго сърце. Постави само едно условие — да отложи сватбата дотогава, докато се открие, че граф Естерхази е предател на Франция, а не капитан Алфред Драйфус Полковникът протегна десница, прие условието и си отиде.
Сега Лучия седеше с румено лице до огнището и гледаше замечтано пламъците. По бързия пулс на сърцето си тя усещаше най-добре, колко много обича Пикар и го очаква с нетърпение. Натузиус седеше до масата и четеше внимателно вестниците. Изведнъж той се обърна към дъщеря си:
— Лучия, знаеш ли какво четох в Колонския вестник?
— Не, тате, каква е новината?
— Колонският вестник потвърждава, че императорите Вилхелм, Франц-Йосиф, кралят Умберто и папа Леон са заявили официално, че капитан Драйфус е невинен.
— Много се радвам — отвърна момичето, — че тези короновани лица признават невинността на този злочест човек. Ще съобщя това на годеника си, полковник Пикар.
— Да, мое дете, имаш право. И аз също се радвам, че истината ще излезе най-после наяве и ще възтържествува над лъжата и коварството.
Натузиус стана и започна да се разхожда неспокоен из стаята.
— Не зная какво е станало с Арман. Защо не се е върнал още? Лучия, може ли да си обясниш дългото му забавяне?
— Не. Очаквах да ни посети още тази сутрин — отвърна момичето.
В същата минута някой позвъни на външната врата.
— Пикар иде — скочи Лучия зарадвана от стола, отправи се към стенното огледало и се огледа.
— Може би е Арман — предположи Натузиус. В стаята влезе прислужникът.
— Господин нотариус — поклони се той, — в коридора чака една млада дама и моли да я приемете. Тя желае да говори с вас или с госпожицата.
— Младата дама не ви ли каза името си?
— Не, господин нотариус. Каза ми само, че идва във връзка с господин Боне. Освен това забелязах, че дамата плаче и е много разстроена.
— Доведете непознатата! — нареди Натузиус и когато остана насаме с Лучия, прибави загрижено: — Какво значи това? Не вярвам да бъдем изненадани от лошо известие!
След минута в библиотеката влезе млада, твърде красива жена. Бледото й лице беше обкръжено от разкошни тъмноруси къдри, които му придаваха вид на мраморна статуя. Носеше тъмно облекло и беше обвита с черен воал, като че ли жалеше умрял близък човек. Тя вдигна бавно воала си и погледна тъжно нотариуса и дъщеря му. Зачервените от плач очи издаваха, че я бе сполетяло нещастие или че нещо мъчи душата й.
— Моля, извинете ме — промълви тя тихо, — че ви безпокоя така късно. Но бях принудена да направя това. Трябваше да ви видя, трябваше да говоря с вас, защото само вие можете да ми дадете някакво обяснение. Само във вас имам още надежда. Аз съм годеницата на Арман Боне.
Младата жена закри с ръце лицето си и захълца. Лучия отиде бързо при нея, хвана ръцете й и я целуна по челото.
— Нали вие сте Марион, за която толкова ни говори Арман? — каза тя зарадвана. — О, добре дошла в нашия дом!
— Но защо плачете, госпожице? — запита я Натузиус учуден. — Защо не ви придружава годеникът ви?
— Моля прочетете това писмо, което получих преди два часа, и ще разберете всичко.
Марион извади от джоба си писмо и го подаде на нотариуса. Старецът се приближи до лампата и започна да чете. Но едва беше погледнал първите редове и от гърдите му излезе стон.
— Тате, за Бога, какво е станало? — запита Лучия и се спусна към Марион.
— Голямо нещастие, дете мое — беше глухият отговор. — Ти знаеш, че пратих Арман в онази позорна къща, за да наблюдава мизерниците. Но те са го опили и плячкосали. Нещастният младеж проиграл на комар не само трите хиляди франка, а и останалите четиридесет хиляди, които му дадох да си осигури бъдещето.
— Тате — каза Лучия бързо, — не е кой знае какво голямо нещастие. Ще му дадеш още веднъж четиридесет хиляди франка и всичко ще се оправи.
— Дъще моя, имаш право. Не щеше да бъде толкова голямо нещастието, ако нямаше и нещо друго. Бедният момък е избягал от страх и срам от Париж.
— Ах — изплака Марион, — аз го обичам безмерно и щях да му простя този грях, за който той дори не е виновен. О, за какво ни бяха нужни толкова пари. Ние сме млади и можехме да работим. За щастлив живот човек няма нужда от толкова пари! Наистина, бяхме бедни, но щастливи. А сега сме безкрайно нещастни и разделени.