След кратко съвещание бегълците решиха да останат на това място, където ги намерихме, и да очакват там смирено смъртта. Те не се съмняваха повече, че бягството им ще свърши със смърт. Горките завиждаха сега на Драйфус и Мирович, уверени, че двамата отдавна почиват на морското дъно.
Ервин положи Одета нежно на тревата, стана и тръгна бавно към Легуве. Двамата мъже се отдалечиха малко и започнаха да обсъждат положението си.
— Трябва да набавим дивеч — предложи Ервин, — макар и да се наложи да разходваме още няколко куршума. Да, трябва да ядем месо, иначе ще загинем.
Легуве въздъхна тежко.
— Като изгърмим всичките си патрони — каза той, — какво ще правим, ако ни нападне ягуар или леопард? Тогава няма да можем да се защищаваме против тези хищни зверове. Но все пак трябва да се погрижим ида намерим нещо за храна. Страданията на Одета и Антонина са страшни и не могат да продължат повече. Ти остани при жените, а аз ще се вмъкна в гъсталака и ще се опитам да убия нещо. Моля ти се, бъди буден и внимателен към Панталон, за да не се отскубне от въжето и да направи някоя пакост. Ако се случи нещо, Одета ще се разтревожи още повече.
— 0, моята измъчена, бедна жена — каза Ервин фон дер Халде, — нейната безмерна любов към мене ще я тласне към смъртта. Как ще отговарям за това пред Бога? Главният виновник за нейната смърт ще бъда аз.
— Приятелю, това е глупост — възпря го свещеникът. — Жената принадлежи на мъжа си. Попитай съпругата си дали иска да умре заедно с тебе или да те остави и ще видиш, че тя ще избере първото.
Легуве протегна ръка на Ервин и тръгна на лов. Германският барон остана още няколко минути замислен на мястото си и после се отправи към Одета и Антонина.
Свещеникът държеше в ръката си револвер, а в пояса му беше затъкнат дългият ловджийски нож. Легуве се изгуби в храсталака, пробивайки си път през шубраците с ножа. Той напредваше твърде бавно, защото силите му бяха на привършване, но все пак гледаше внимателно наоколо, за да види някакъв дивеч. По клоните на дърветата се виеше великолепна лиана. Легуве следеше посоката й и се промъкваше все повече в храсталака. Тя му служеше като естествен пътеводител през гъсталака. Изнемощелият ловец спря внезапно и вдигна револвера. До ушите му достигна квичене. Знаеше, че това е дива бразилска свиня.
— Добре дошла! — прошепна Легуве. — Дано даде Господ да я улуча с един куршум. Ако успея да я убия, ще се спасим от глад.
В същия миг от гъсталака се подаде свинята и излезе пред ловеца. Като го забеляза, тя отскочи настрани и се опита да се шмугне в близкия шубрак, но револверът на Легуве изгърмя и куршумът се заби в главата на животното.
— Улучих! — ликуваше свещеникът. — Какво щастие, какво щастие.
Ловецът се спусна върху жертвата си. Трябваше да бърза, иначе някое голямо хищно животно можеше да му отнеме ценната плячка. Легуве си представяше радостта, която ще изпитат гладните му другари, като видят тлъстия лов. Той ускоряваше крачките си, за да стигне по-скоро при нещастните си приятели и да ги изненада. Но внезапно спря като вкаменен и се ослуша. До ушите му стигнаха крясъците на Ервин и охканията на двете жени.
— Какво се е случило? — измърмори Легуве развълнувано. — Изглежда се е случило нещастие.
Свещеникът продължи пътя си почти тичешком към мястото, откъдето се дочуваха виковете. Когато стигна, запъхтян и изнемощял от силното тичане и тежкия товар, Одета го посрещна с плач и вдигнати ръце. Страшното вълнение трябва да й сдало сили, за да се вдигне и да се държи на отслабналите си крака.
— Легуве — извика младата жена, — помогнете! Баща ми се отвърза и се хвърли в блатото.
— Вмъкнах се в гъсталака да набера няколко къпини за Одета и Антонина — поясни Ервин, който дойде с Антонина при свещеника. — Нещастникът се възползвал от моето отсъствие, отвързал се и избягал към блатото. Опитах се да го хвана, но не успях. Полуделият се изсмя няколко пъти и после се хвърли във водата.
— Потъна ли съвсем в тинята? — запита Легуве и остави скъпоценния товар на земята.
— Главата му още стърчи. Не чуваш ли как реве и охка? Изглежда, че отвратителните гадини му причиняват ужасни болки. Казах на бедната Одета, че вече не може да се спаси. Всеки от нас, който би се опитал да влезе в блатото, ще загине. Истина е, че ние всички ще загинем, но поне не така страшно като този нещастник.
— Защо не му хвърлихте въже? — запита свещеникът. — Нещастникът може би щеше да се хване за него и щяхте да го изтеглите.