— Позволете, графиньо — поклони се старият генерален консул, — да ви представя господин майор граф Естерхази. Той ме помоли да ви запозная.
Естерхази гледаше с възхищение и учудване грациозното тяло на Алиса.
— Ако някога се говори за Англия, винаги се възхвалява великата морска сила, голямото й богатство и таланта на народа в политиката и търговията — каза той, като се поклони. — Обаче сега виждам, че Островът надминава със своите красавици и прочутия Париж!
— А пък аз — усмихна се Алиса — едва сега разбрах, че във Франция има едно изкуство, което не е познато на студените англичани. То е ласкателството, с което така добре си служите, че на човек му е приятно да го слуша, обаче лесно се забравя.
— Първото впечатление ни заставя винаги да говорим истината — отвърна Естерхази със светнали очи.
Тя засмяна му подаде танцувалната си картичка.
— Запишете, моля ви се, името си на тази картичка — каза тя, — също и това, което казахте за Англия!
Естерхази радостен и усмихнат изпълни желанието на хубавата жена. Той не можа да издържи на тържествуващите погледи на англичанката, отправени към него.
Детективката Алиса Тери действително тържествуваше. Сега тя имаше почерка на черния майор.
Алиса танцуваше с него и, когато погледите им се срещнеха, тя се усмихваше на мъжа, когото мразеше, защото го бе видяла в момент на престъпление и когото трябваше да предаде на съдебните власти.
— Ще имам ли щастието да ви видя пак, графиня Велмур? — пошепна й Естерхази, като я придружи до водоскока.
— Утре вечер заминавам — каза Алиса, — но скоро ще се върна и тогава ще остана четири месеца тук. Тогава и аз се надявам, граф Естерхази, че ще се видим пак.
Черният майор се поклони и се отдалечи.
— Надеждата за моето бъдеще става все по-голяма — каза си той, като се разхождаше из салона. — Приказни картини се рисуват пред мен, картини на богатство и сила, обаче ще се пазя да не поставя всичкото си щастие на една карта. Моята дама купа е прекрасната княгиня Павловна Мирович. Тя е млада и хубава като ангел. Има четири милиона зестра, които в моите ръце ще станат капитал и тогава ще мога да придобия половината свят. Наистина, сгодена е за барон фон Пикардин, обаче това не е пречка за мен. Ще отстраня това хлапе. Тъй като се осмели да пресече моя път, ще си изпати. А ако не успея с Павловна, тогава ми остава графиня Велмур. Тя изглежда е богата англичанка, ще я следя!
Казвайки си тези думи, Естерхази видя Павловна и барон Емил фон Пикардин в един ъгъл на залата. Те бяха се отдалечили, за да си кажат няколко любовни думи.
Черният майор се отправи към тях.
Той поздрави студено барона, но се поклони дълбоко на Павловна и каза с доверчив глас, който раздразни много Пикардин.
— Не желаете ли, княгиня Павловна, да танцувате с човека, с когото неотдавна бяхте приятели?
Павловна се смути. Двусмислените думи на графа я възмутиха толкова, че тя не можа да отговори. Баронът отговори вместо нея.
— Нейно сиятелство княгинята току-що ми каза, че е уморена и не желае да танцува.
Майорът погледна предизвикателно говорещия.
— Вие настойник ли сте на княгинята, барон фон Пикардин? — го запита той с нахален тон. — Аз се обърнах направо към княгиня Павловна.
Пикардин се изчерви.
— Аз говоря от името на моята годеница, граф Естерхази — каза грубо той, — и като неин годеник ви забранявам да й говорите на име!
— Благодаря ти, Емил — погледна го Павловна, — дай ми ръката си. Искам да си вървя.
— Почакайте малко — извика Естерхази и стана блед като стена. — След като чух всичко това, устата ми трябва да бъде няма спрямо княгиня Мирович. Въпреки това, желая да поговоря с вас. Господин барон, моля ви елате в онази стая, щом изпълните задълженията си към госпожицата. Виждате коя стая, нали?
— Да — отвърна Пикардин учтиво. — След десет минути ще бъда на ваше разположение.
— Какво значи това — изплаши се Павловна, — дуел заради мене?
Пикардин я привлече нежно към себе си вместо отговор.
Черният майор гледаше със злобна усмивка след младата двойка.
— Не ще бъдете заедно още много — каза той с дрезгав глас. — Вие се намирате пред бездната, в която ще ви хвърля.
После Естерхази влезе в посочената стая и седна до мраморна маса.
Не бяха изминали пет минути и Емил фон Пикардин влезе в стаята. Той бе много сериозен. Знаеше, че има работа с непримирим неприятел.