Нещастните бегълци помислиха, че сънуват. Сигурни бяха, че виждат някакво вълшебно видение. Мислеха, че са изгубили разума си и виждат странни отражения на лудешката си фантазия. Знаеха, че са изгубени сред девствените гори, отдалечени от всякаква човешка помощ и изведнъж се видяха обкръжени от хора, подобни на тях, от европейци, които с радостни възклицания се бяха притекли на помощ, за да ги избавят от явната смърт. Бедните бяха смаяни дотолкова, че не можеха да проговорят. Най-после Легуве изрече развълнувано:
— Наистина, за нас, нещастните, се потвърди старата поговорка — където нуждата е най-голяма, там е и най-близката божия помощ.
После настъпи тържествено ликуване. Избавителите не познаваха избавените и обратно. Те се виждаха за пръв път през живота си, но се прегръщаха, целуваха, възклицаваха, радваха се и стискаха сърдечно ръцете си.
Само една бедна, нещастна жена не взе участие в тази обща радост — Херманса, съпругата на изстрадалия капитан Драйфус. Тя бе разгледала избавените от Дяволския остров с бегъл, но проницателен поглед и когато не видя между тях този, когото търсеше, очите й се насълзиха и се подпря на близкото дърво, закри с ръце лице и горчиво заплака.
Междувременно Алиса беше разпитала избавените за участта на капитан Драйфус. Разбира се, тя не чу радостно известие. Всичко, което Легуве, Одета, Ервин и Антонина можеха да й съобщят, се състоеше в това, че Драйфус, Мирович и прокаженият са останали на сала и че ги е преследвал правителственият параход. Следователно не можеше да се заключи, че капитанът се е удавил, а по-скоро — че е попаднал повторно в плен и са го откарали отново на Дяволския остров.
Алиса сега знаеше достатъчно и реши да потегли за Каена.
Спасени, сега бегълците имаха възможност да уталожат жаждата си и глада си и възстановят изтощените си сили. Също така им се удаде случай да вземат хинин и да се отърват от блатната треска. Решиха да останат там три дни, за да посъберат сили. На четвъртия ден трябваше да се разделят. Бяха решили Алиса Тери, Клаус Грот и един негър да продължат пътя си през блатистата област и да се опитат да освободят капитан Драйфус, а Херманса, Емил фон Пикардин, Легуве, Одета, Ервин, Антонина и другият негър да се върнат в Пара и да опитат да тръгнат с първия параход за Ню Йорк. Там бегълците щяха да бъдат на сигурно място. Алиса даде на Херманса част от парите, които бе спасила при потъването на „Бригита“. Тази сума бе достатъчна за пътните разноски до Ню Йорк.
Настъпи моментът на раздялата. Херманса и Алиса се бяха отделили от другарите си и се прегръщаха нежно.
— Прощавай, моя мила, благородна приятелко — промълви Херманса. — Бог нека те пази и закриля, за да изпълниш благородното си дело. Има още време, кажи ми само една дума и аз ще те придружа до Каена. Готова съм да понеса най-страшните мъки и страдания, готова съм да вървя боса през гъсталаци, тръни и блата, само и само да видя нещастния си мъж. Да, готова съм на драго сърце да жертвам и последната си капка кръв за него. Това е мой свещен дълг — да избавя съпруга си.
— Херманса, ти си направила вече толкова много за него — спря я бързо американката. — Не ти ли стига, че си дошла дотук заради него? Не е ли достатъчно, че си страдала няколко месеца на самотния остров? Херманса, болна си от блатна треска и трябва да напуснеш тази тропическа област, ако искаш да спасиш живота си, който принадлежи на бедния заточеник от Дяволския остров и на твоето скъпо дете.
— О, моето дете — изхълца Херманса, — о, малкият ми Андре! Да, искам да го видя, иначе ще ми се пръсне сърцето!
— Херманса, ако поиска Бог, най-късно след четири седмици ще можеш да прегърнеш сладкото си детенце. Ти ще видиш милия Андре и благородния си девер Матийо…
Когато Алиса изговори това име, стройното й тяло се разтрепери, страните на лицето й се зачервиха, а очите й се напълниха със сълзи. Херманса забеляза силното вълнение на приятелката си, хвана ръцете й и ги стисна сърдечно.
— Алиса, ти плачеш — каза тя. — Ти, силната, смелата и дръзката, плачеш! Ах, предчувствам за кого рониш тези сълзи. Твоето сърце те предаде. Алиса, повери ми тайната на сърцето си. Ти обичаш Матийо, нали?
— Да, обичам го — отговори Алиса твърдо. — Херманса, на теб мога да поверя тази тайна на сърцето ми. И на Матийо е известно, че го обичам, обожавам го и когато го видиш, кажи му, че моето сърце ще му принадлежи вечно.
— Алиса, ти ще се върнеш — каза Херманса радостно — и аз ще бъда горда и щастлива, когато Матийо те заведе пред олтара.
— Няма да стане никога, никога! — въздъхна младата американка печално.
Херманса остана учудена от тези думи и се готвеше да запита другарката си какво иска да каже с това, но Алиса не я остави да изрече въпроса, а я прегърна силно и я целуна по устните, очите и челото.