— Херманса, какво да кажа на съпруга ти в случай, че го намеря на Дяволския остров? — запита тя.
Бедната жена притисна двете ръце до гърдите си:
— Кажи му, кажи на Алфред Драйфус, че го обичам и ще му остана вярна до последния си дъх. Закълни му се още веднъж вместо мене, че неуморно ще действам за освобождаването му, че не ще спра, докато не докажа невинността му и ще деля душевно с него страданията и мъките му.
— Сбогом, Херманса — прегърна я пак Алиса. — Сбогом, моя мила приятелко. Аз отивам да освободя твоя съпруг, мъченика на деветнадесетия век, затворника на Дяволския остров, от ръцете на френските палачи.
След минута тя и двамата й спътници се изгубиха из високите гъсталаци. Останалите коленичиха и отправиха молба да закриля тримата пътници и да помогне на Алиса Тери да избави мъченика Драйфус от Дяволския остров.
39.
Под заповед на свирепия губернатор Грефин, Драйфус бе отведен в кулата на глада и оставен на произвола на надзирателя Дакоста — грозния старец с кучешкото лице.
Капитанът лежеше с вързани ръце и крака на най-долното стъпало на изпотрошената стълба, водеща към платформата на кулата и очакваше смело смъртта. Дакоста се беше надвесил над нещастника. В блестящите му очи светеше страшно решение, а дългият му остър нож беше вече опрял гърдите на затворника. Жертвата не се съмняваше, че Грефин е заръчал на стареца да го умъртви. Драйфус затвори очи, отправи последните си мисли към близките си и ги благослови още веднъж с няма молитва към Бога. И тогава клетникът почувства как острият нож преряза въжетата на ръцете му. После бяха освободени и краката му.
Драйфус мислеше, че сънува. Не смееше да отвори очи, но в същия момент чу гласа на Дакоста:
— Господин капитан, станете и не се страхувайте от мен. Няма да ви направя нищо лошо. Не съм в състояние да ви освободя от този страшен затвор, но ще се погрижа да намаля страданията ви в него.
Драйфус се чувстваше като възроден. В тялото му забушуваха нови жизнени сили, а през мозъка му хукнаха нови надежда. Капитанът скочи на крака и се изправи пред стареца.
. — Господин капитан Драйфус, моля, последвайте ме — нареди доброжелателно надзирателят.
Двамата се качиха по стълбата и когато стигнаха близо до платформата, Дакоста отвори една врата и влязоха в доста добре обзаведена стая. Драйфус не очакваше, че в тази развалина ще намери такова удобно жилище. Помещението беше кръгло и се осветяваше от четири високи тесни прозорци. От тавана висеше една малка медна лампа, чиято светлина падаше върху проста, но чиста покъщнина, покрита с красиво извезани покривки.
Изминаха няколко мига и капитан Драйфус забеляза кой е подредил така стаята. От един вехт стол се надигна женска фигура, така нежна и крехка, че капитанът остана поразен. Драйфус не бе виждал никога толкова мило и прелестно създание. Тя имаше къдрава коса и неизказано хубаво лице. Розовите устни, нежната брадичка, правилният гръцки нос и големите тъмносини очи поразяваха със своята красота. Младото момиче — на около седемнадесет години — пристъпи няколко крачки към затворника, но после спря и нежна червенина обагри страните му.
— Дядо, доведе ли го? — запита то със звучен глас.
— Да, скъпа Йоланта — отговори Дакоста, — изпълних, както всякога, желанието ти. Човекът, който стои пред тебе, е капитан Драйфус, за чиято съдба се интересуваш толкова много.
Дакоста се обърна към затворника:
— Господин капитан, това момиче е моя внучка. Тя дели с мен от много години самотата на тази кула. Но тя и не би могла да живее на друго място: Сляпа е. Но понеже е хубава, за нея е по-добре да е тук, в тези развалини сред морето, далече от злото на хората.
— Дядо, хората не са зли — каза сляпата и поклати тъжно глава. — Те са само нещастни, защото са много по-слепи от мен. — Те наистина виждат с очи, но не и с духа си. Щяха ли иначе да се мразят така свирепо помежду си? Щеше ли да има тогава богати и бедни, господари и слуги, свободни и затворници?
Драйфус остана поразен от думите на това хубаво, нещастно същество и спонтанно продума:
— Ах, какъв ангел живее в тази стара кула — ангел, който е изпратен от небето, за да утешава нещастните затворници и да сее в техните сърца вяра, любов и надежда!
— Бедната ми Йоланта направи вече толкова много — изрече Дакоста с възхищение. — Внучката ми помогна на много нещастници, които губернаторът Грефин изпрати в тази страшна кула. Тя им стана ангел-спасител и ги избави от страшни мъки и страдания. Проронила е много сълзи и за вашата съдба.