— Дядо ми е разказвал и чел от вестниците какво са направили лошите хора — каза Йоланта мило. — Вътрешният ми глас казва, че вие сте невинен.
— О, добри ми ангеле, благодаря, благодаря ти хиляди пъти за тези думи!
Драйфус хвана нежните бели ръце на момичето и искаше да ги целуне. Но сляпата бързо ги дръпна:
— Не, не, господин капитан, оставете това! Ако искате да ми доставите удоволствие, позволете да попипам с ръце лицето ви. Тогава ще разбера как изглеждате и дали съм си съставила правилна представа за вашата физиономия.
Затворникът вдигна сам ръцете на сляпата и ги сложи върху лицето си. Розовите й пръсти преминаха по челото, очите, страните, устните и брадата му.
— Такъв виждах капитан Драйфус в сънищата си — каза момичето радостно. — О, аз познавам човека по чертите му и в тази минута срещнах благородна душа!
— Йоланта — напомни й Дакоста, — сега трябва да изпълниш дълга си на стопанка. Макар и да е благородна неговата душа, тялото му е изморено и навярно иска да се подкрепи с добра вечеря.
Йоланта заведе капитана до добре наредената трапеза, където имаше три прибора и чаши, а после отиде в кухнята. След няколко минути сляпата се върна в стаята и сложи на масата пържена риба, печена кокошка, хляб, нарязана диня и ананаси. Донесе и вино и го наля в чашите, без да разлее нито капка. След това отново излезе. Драйфус се възползва от това и учудването си, че сляпото момиче се движи така свободно и върши толкова работа.
— Да, господин капитан — каза Дакоста радостно, — в тази кула няма ъгъл, който Йоланта да не познава, сякаш вижда нормално. Вижте, за сляп човек е добре, когато е в тясно пространство. В такъв случай се движи свободно в него без чужда помощ и почти не усеща нещастието си.
Йоланта се върна и седна до масата. Вечерята започна. За Драйфус тя беше толкова вкусна, та забрави, че се намира в кулата на глада.
Сляпата беше не само прелестно, но и умно момиче. Тя говореше така разумно, мило и увлекателно, че пленяваше всеки, който я слушаше. И Дакоста умееше да разказва твърде поучително и трогателно. От разговора му се виждаше, че е доста начетен човек. Само за собствената си съдба мълчеше и не искаше да каже нито дума.
Стана полунощ.
— Време е да си починем — каза Дакоста. — Господин капитан, Йоланта ви е приготвила легло в малката стаичка под стълбата. Наистина, жилището ви не е много удобно, но пък е хиляди пъти по-добро от ужасния гроб, който ви определи губернаторът Грефин.
— Толкова ли е страшен този затвор? — запита Драйфус.
Дакоста го изгледа сериозно:
— Господин капитан, ако сте достатъчно смел и желаете да видите този затвор, ще ви го покажа.
Старият надзирател стана, запали фенера и взе голям ключ, който беше закачен на стената.
— Следвайте ме — подкани той — и ще видите колко е свиреп и безбожен губернаторът. Ще се уверите какви страдания очакват нещастните затворници в този ужасен затвор на морското дъно.
— О, не слизайте в онзи ад — помоли сляпото момиче. — Сърцето ви ще се пръсне от ужас, когато видите страшната бездна!
Но Драйфус не се отказа от намерението си и последва надзирателя. Тръгнаха по една стълба. Когато стигнаха до края й, старецът отвори малка желязна врата и освети пространството. Драйфус забеляза тясна въжена стълба, която се спускаше в бездната. По нея стигнаха до нещо като платформа. От долу идеше тътенът и глухият плисък на морето.
Дакоста помоли капитана да остане на мястото си. После освети пропастта и рече:
— Погледнете надолу! Това е затворът под морската повърхност!
Драйфус се наведе предпазливо и погледна в бездната. Пред него се простираше пропаст, чиито стени се стесняваха все повече в края.
— Този, който е осъден да пъшка няколко седмици в този влажен затвор — обясни Дакоста, — се хвърля от тази платформа, долу го очаква морето. Дъното на затвора е покрито постоянно с вода, която прониква през пукнатините на стените. Понякога нещастникът е до пояс във вода. Този затвор е пълен с паяци и безбройни раковини, а отвън караулят акулите, раздразнени, че не могат да докопат жертвите си.
Дакоста млъкна, а след минута Драйфус го запита с треперещ глас:
— Наистина ли вече са страдали хора в този ужасен затвор?
— Те са полудявали и умирали в него — отговори Дакоста глухо. — Откакто съм надзирател в тази стара кула, само двама затворници излязоха живи и нормални от затвора.
— А къде са труповете на умрелите?
— Долу, на дъното. Рибите ядат тяхното месо, а морската вода мие костите им.
— Да се махаме от това място на ужаса! — каза Драйфус. — Оставете ме да се изкача пак във вашия чист, хубав свят. О, Боже, колко трябва да бъда благодарен и признателен, че ме спасихте от тази страшна участ!…